Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Вълнуващо бе да слушаме воя на вятъра над скалите, когато навремени се събуждахме — бе станало твърде студено и ветровито. Нощта на това голо място бе изтъкана от простота, стигаща до величавост — само ярка лунна светлина и пронизващ вятър. Така и не стана по-тъмно в палатката, отколкото е по здрач, и спокойно виждахме луната през прозрачния покрив. Тая луна над нас, вперила поглед надолу към Уейчусет, заедно с Юпитер и Сатурн от двете й страни, ни изпълваше с удовлетворение, че имаме такива спътници — тъй високо и извън досега ни, както собствената ни съдба. Вярно е, че звездите са дадени на човека за утеха. Ако не бяха те, щяхме да знаем само, че животът ни е обречен вечно да пълзи; позволено ни е обаче да ги гледаме и значи със сигурност заслужаваме справедлива съдба. Пред нас са закони, които нивга не грешат, чиято погрешност не си и представяме дори; тия светлинки горят по цяла нощ, че и по цял ден — колко богата и щедра е тая Природа, щом може да си позволи такова обилие от светлина!

Утринният здрач настана със самия залез на луната; надигнахме се и запалихме огън, чиито отблясъци може да са се виждали на тридесет мили околовръст. Удивително бе как бързо утихна вятърът с напредването на деня. По върха нямаше роса, заместваше я студ. Когато напълно се развидели, разкри се дивната гледка на далечен хоризонт и ние си представихме, че сме в морето, а планинските възвишения на хоризонта са вълните, които виждаме от палубата на кораба. Черешарки пърхаха наоколо ни, горски зидарки и кълвачи се дочуваха откъм гъсталаците, синигерче бе кацнало на няколко фута от нас и песента на дрозда отново се лееше по хребета. Накрай видяхме как слънцето изплува от морето и блесна над Масачузетс; от тоя миг насетне до тръгването ни въздухът ставаше все по-прозрачен и ние постепенно осъзнавахме същинските размери на гледката, както и че в известна степен земята отговаря по обхват на небето, а белеещите поселища — на съзвездията. Нямаше много от внушителността и величието, присъщи на един планински пейзаж, но затова пък пред нас се откри необятна шир за размисъл през летния ден. С очите си виждахме колко огромна и просторна е природата. Докъдето поглед стигаше почти не се забелязваше живот; няколкото птички, които припърхваха край нас, не правеха ято. Из тия отдалечени пътища, кръстосващи страната на длъж и шир, човек мили наред не среща никакви спътници. От двете страни на пътя погледът последователно се плъзгаше по очертанията на градовете, изникващи един над друг подобно терасите на лозе, докато накрай се слеят с хоризонта. Уейчусет всъщност е обсерваторията на щата. Ето го Масачузетс, прострян пред нас в цялата си широчина и дължина, същинска географска карта. Ето равният хоризонт, подсказващ море на изток и запад, добре познатите ни Нюхампширски възвишения на север, ето на северозапад и запад мъгливите върхове на Хусак и Зелените планини, които за пръв път съзряхме миналата вечер, сини и невеществени, сякаш купчини облаци, които утринният вятър ще разпръсне. Тия последни вериги, до които погледът без усилие стига в далечината, започват на север, оттатък река Кънектикът, със стръмен скалист склон и продължават на юг, като само три-четири върха смътно се открояват. Но Монаднок, очертал мъжествен профил на северозапад, е най-внушителното в тях. Знаехме, че е той, като видяхме възвишението, поклащащо се сред синьото въздушно море над двете реки — отсам долината на Меримак, оттатък тая на Кънектикът: тия долини-съперници, в които вече гъмжеше от янки покрай внушителните води, на каква ли съдба бяха обречени? Уейтетик и съседните му върхове, спадащи към тоя щат и нататък към Ню Хампшир, принадлежат към същата висока планинска верига, на която бяхме. Ала тия нюхампширски остриета, тоя щат-рид, ден и нощ снишаващ нашия щат Масачузетс, най-дълго ще владее сънищата ни.

Едва сега можахме да осъзнаем какво място от земната повърхност заемат планините и как се вписват в общия изглед на Вселената. Когато пръв път катерим планинските върхове и забелязваме незначителните им несъвършенства, не се замисляме за всеобхватния разум, създал формите им; но сетне, когато наблюдаваме очертанията им на хоризонта, не може да не признаем, че ръката, изваяла противоположните им склонове тъй, че да се уравновесяват, се е движила около дълбок център и е била посветена в замисъла на Вселената. Така е и с най-малката частица от Природата в съотношението й с пространството. По-ниски планински вериги, сред тях и Алегените, вървят от североизток на югозапад, а, успоредни на техния поток, стелят водите си плавни реки, отправени все в посока към брега, към пределите на самия гигантски поток на океана. Дори нежните мрежици на облаците преобладаващо се носят в същата посока, нататък духат и повечето ветрове, отправят се хора и птици. Една планинска верига значи много за държавника и философа. Постиженията на цивилизацията по-скоро пълзят по протежението й, отколкото прехвърлят върха й. Колко често планината е преграда за предразсъдъците и фанатизма! Преминавайки през тия земни висоти, глупостите на равнината биват пречистени и избистрени в редкия им въздух; колкото растителни вида не стигат до върховете им, несъмнено и толкова вида глупости не прекосяват Алегените; едничко дръзкото високопланинско растение изпълзява по хребета и се спуска към долината отвъд.