Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Покачили се на някоя планина, добиваме смътна представа за полета на птиците, особено на летящите във висинето. Става ни ясно какви пътепоказатели представляват за тях планините; как Катскил и Хайланд не чезнат от взора им, след като Уейчусет и Монаднок откриват такава гледка на североизток; как се водят също тъй по реките и долините, по звездите и планинските хребети, а не по нашите мизерни пътепоказатели. Птица, която с едното си око вижда Зелените планини, а с другото — океана, не може да се загуби.

По пладне слязохме от планината и, завърнали се при човешките обиталища, отново обърнахме лица на изток, като навремени измервахме изминатия път по все по-прозирните отсенки, които планината приемаше. Бързо преминахме през Стилуотър и Стърлинг, сякаш засилени по нанадолнище, и се почувствахме едва ли не у дома си сред зелените поля на Ланкастър — тъй подобен на Конкорд по ред неща, особено по това, че и в двата града се плискат по две реки, които се сливат близо до центъра им. Една неочаквана изисканост имаше в тоя пейзаж от обширни равни прерии, осеяни от брестаци, ръжени ниви и горички, придаващи му едва ли не класически изглед. Тук, ще си спомнят някои, е била заловена мисис Роландсън и са се случили немалко събития от индианските войни, ала през оня юлски следобед и сред плавните контури околовръст тия времена ни изглеждаха далечни като готските нашествия. Те просто спадаха към тъмната епоха на Нова Англия. Съзерцавайки картината на едно новоанглийско поселище, каквото тогава се откри пред очите ни с река и дървета, облени в зрак, сякаш бе пладне, осъзнахме как през последните дни не сме се замисляли, че слънцето грее и че хора живеят сред ярка дневна светлина. Не си представяме слънцето да огрява хълм или долина по време на Войната на Филип, нито пък ведро лято да съпътства походите на Погъс, Стандиш, Чърч или Лъвуел: тия събития тънат в мъждива здрачина или дори нощ. Навярно всичките тия воини са се сражавали в сянката на собствените си тъмни дела.

Накрай, след като повървяхме по прашните пътища, и мислите ни станаха прашни като тях; всъщност всяка мисъл замря, мисленето секна или може би инертно продължи в забавения ритъм на някакви объркани мисловни откъслеци, та се усетихме, че машинално тананикаме някоя позната песничка и отмерваме стъпка според такта й, да кажем баладите за Робин Худ, които бих препоръчал при ходене:

И така нагоре-надолу по хълмовете, докато някой камък по пътя нарушеше ритъма, та подхващахме нов стих:

Има все пак една утеха за морния пътник, закрачил по прашните пътища, и тя е, че следата, изписана от нозете му, е съвършен символ на човешкия живот — навремени изкачващ хълм, навремени пропадащ в долина. От върховете пътникът съзерцава небето и хоризонта, от долините отново вдига взор към висините. Минава през вече научени уроци, но макар и преуморен и задъхан от странстването, всеки път искрено преживява всичко наново.

Тръгнахме от лъките на Нашуа, променихме посоката малко на север и точно по залез-слънце пристигнахме в Стилривър Вилидж в западната част на Харвард. От това селище, намиращо се на западния склон на същата планинска верига, досами града, където миналия ден бяхме спрели по обед, се открива прекрасна, ненадмината гледка към планинското великолепие. Бе тъй спокойно и тихо, сякаш в тоя час и самите възвишения се любуваха на пейзажа; поехме бавно, извръщайки поглед към местата, които бяхме извървели, заслушани във вечерната песен на червеношийката, та нямаше как да не противопоставим уравновесеността на Природата на човешката припряност и суматоха. Думите и действията на човека винаги вещаят наближаващи затруднения, докато Природата е вовек безмълвна и непресторена.

Завърнали се в бъркотията на живота в равнината, нека опитаме да внесем в нея малко от величието на планината. Ще помним какви стени ни обграждат, ще знаем, че тоя равен живот също има своя връх, както и защо от планинските върхове най-дълбоките долини са обагрени в синьо; ще знаем също, че извисяване се съдържа във всеки миг, понеже никоя част от земята не е толкова ниска, та небето да не се вижда от нея, че само трябва да застанем на върха на своя миг, за да разполагаме с безпределен хоризонт.