Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Та със скръбна наслада повтаряхме благозвучната жалба на Хасан, и той скиталец като нас, в пустинята:

Въздухът жареше безжизнен помежду хълмовете, сякаш в парен котел, листец не помръдваше и наместо свежия дъх на трева и детелина, който до неотдавна ни пиянеше, от всеки стрък се надигаше сух, направо лекарствен мирис. Неиздържали на жегата, поехме към гората, повървяхме по протежението на малка рекичка и накрай приседнахме на брега й, та, отдъхвайки си, да погледаме родитбата на сочната земя наоколо. Който по това време на годината кръстосва горските пътеки, не може да забрави малките, приведени, подобни на звънчета цветове и стройните червеникави стебла на кучешкото грозде, както и по-грубите стебла и плодчета на змийската млечка, тъй характерни за тия далечни и диви места; ако пък слънцето нагрее сладката папрат дотам, че, изкачвайки безлесите възвишения едва не припаднеш от тежката й миризма, според както се оплакват първите заселници, проникнали в тоя край, разхлаждащото ухание на дивия карамфил отново ще върне силите ти спуснеш ли се към долините.

Вървяхме през късния следобед и се освежавахме, като газехме във всеки ручей, изпречил се на пътя ни, и тъй, понеже се движехме в сянката на хълмовете, бързо възстановихме сутрешната си бодрост. Привечер прекосихме Стърлинг и стигнахме до бреговете на Стилуотър в западната част на града, където се е обособило малко поселище. С радост установихме, че мястото има някак западняшки вид, разнасяше се дъх на бор и грохот на вода, неотдавна уталожена с бентове, та се оправдаваше името на реката 9 9 Стилуотър — в превод: Спокойна вода — Б.пр. , пръскаща изключителна свежест. Когато пътят е само един, обработените площи възлизат на няколко акра, а къщите се броят на пръсти, гората изглежда по-дива от всякога. Оставена на себе си, Природата винаги проявява малко или повече цивилизованост и радва окото с известна облагороденост; когато обаче брадвата е накърнила пределите на гората, пред погледа се оголват мъртвите, неугледни борови клони, инак прикривани от бухлата зеленина. Поселището нямаше още ни поща, ни установено име. В другите селца, които прекосявахме, жителите ни гледаха самодоволно и едва ли не съжалително, сякаш в тоя късен час правехме своя дебют пред обществото. „Нищо — като че казваха те, — елате и ни вижте, опознайте хората и се научете на обноски.“ Светът на човека е като полянка в гората, точно толкова открит и същевременно затворен. Гостилничарят още не беше се върнал с работниците си от нивята, пък и кравите трябваше да се доят. Но ние си припомнихме стенния надпис в една шведска гостилница, гласящ „В Тролхате ще намерите превъзходен хляб, месо и вино, стига да си ги носите“, та не бяхме недоволни. Но трябва да призная, че радостта ни от това затънтено местенце бе някак накърнена, когато нашият домакин ни поднесе вестника, излизащ в собствения ни град, сякаш най-голямото очарование, което провинцията може да предложи на странника, бе удобството на общуването с града. По-добре да се осланя на своите собствени възвишения, наместо от върховете им да гледа към някакъв незначителен Бостън или Ню Йорк на хоризонта.

Цяла нощ слушахме на пресекулки клокоченето на вода и съненото скрибуцане на щурците; на следната утрин с известно съжаление напуснахме гостилницата по сивкав здрач, благословен от нощния въздух, когато еднички простодушните крави се размърдваха. Само четири мили ни деляха от полите на планината, където гледката ставаше по-красива. Пътят ни вървеше по течението на реката Стилуотър, която ромонеше на дъното на дълбоко дефиле, избистряна от борови клони и камъни, избликваща свежоструйна от планината, за да започне — тъй скоро, уви! — своето общественополезно поприще. Отпървом облак се бе изпречил помежду нас и върха, но сетне се разсея. Беряхме малини, които в изобилие растяха край пътя, и си представяхме, че постъпваме в съгласие с някакво висше благоразумие: сякаш пътникът, възкачил се на планина, трябва да укрепва силите си, като яде от леката плодна амброзия, растяща там, пие от изворите, бликащи от планинските дебри, и бавно вдишва чистия разреден въздух по висините, за да омилостивява боговете, принасяйки им в жертва техните собствени плодове. Едроплодата родитба на долините и равнините е за тамошните обитатели, а на нас ни се струваше, че сокът на това плодче носи нещо от рехавия въздух на планинските върхари.