Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

През пролетта на 1857 година засадих седем семена, изпратени ми от Патентната служба и обозначени, струва ми се, като „Poitrine jaune grosse“, сиреч „Голяма жълта тиква“. Покълнаха две, от които едното роди тиква с тегло 123,5 фунта 58 58 1 фунт — 453,6 гр — Б.пр. , а другото — четири тикви с общо тегло 186,25 фунта. Кой би повярвал, че в ъгълчето на градината ми има цели 310 фунта от Poitrine jaune grosse? Тия семена бяха стръвта, която заложих, за да ги примамя, ловците, които пратих в бърлогата им, двойката териери, които ги изровиха от земята. Възмалко загадъчна абракадабра на прекопаване и наторяване и ето — точно според описанието на етикета те откриха за мен 310 фунта Poitrine jaune grosse на място, където никога преди не ги е имало. Тия своеобразни талисмани навярно водеха началото си от Америка и ето че сега с неизтомена сила се връщаха в нея. Най-голямата тиква спечели награда на изложението тая есен и, както разбирам, човекът, който я купи, смятал да продава семето й по 10 цента едното. (Не е ли евтино?) Имам и още семена-хрътки от същата порода. Казаха ми, че една, която бях изпратил в далечен град, вярна на инстинктите си, проявявала очевидна прилика със същата тая Голяма жълта тиква, при това на място, където никога преди — все едно тук или във Франция — е нямала предци.

Имам и други семена, които на свой ред ще откриват най-разнообразни неща в ъгълчето на градината ми, едва ли не всеки плод, който си пожелая, и тъй, додето цялата градина избуи. Не ти остава друго, освен да хвърляш шапка от радост. Тъй съвършени са моите алхимици, способни до безкрай да преобразуват субстанции, че ъгълчето на градината ми представлява бездънно ковчеже със съкровища. В него се копае не злато, а същинската стойност, която златото само представлява, при това без помощта на никакво осенение. Фермерските синове обаче предпочитат с часове да гледат как някой фокусник вади панделки от устата си, макар той да им казва, че всичко е измама. Несъмнено хората обичат мрака повече от светлината.

1860

Европейците, посещаващи Америка, се дивят на пищното многообразие на нейната есен. Подобно явление няма възпято в английската поезия, понеже тамошните дървета отсенят съвсем малобройни ярки цветове. Единственото, което Томсън отбелязва по тоя въпрос в своята „Есен“, се съдържа в стиховете.

и сетне, когато споменава за

Есенното преобразяване на нашия лес все още не е намерило подобаващо отражение в литературата ни. Октомври едва е обагрил поезията ни.

Преобладаващата част от хората, прекарващи живота си в градовете, тъй и не случват да излязат през тоя сезон в природата, та да видят пукналия цвят или по-скоро зрелия плод на годината. Помня как яздихме веднъж с един от тия граждани и как, макар и цели две седмици след като бяха преминали най-пищните багри, той бе направо изумен и не можеше да повярва, че са били и още по-ярки. Не само че повечето граждани изобщо не са виждали това великолепие, но и от година на година все по-малко хора се сещат за него.

Мнозина бъркат променилите цвета си листа с увехнали, което е все едно да бъркат узрели ябълки с гнили. Мисля, че промяната на листата към по-богата палитра доказва, че са достигнали късна и съвършена зрелост, съответстваща на зрелостта на плодовете. Обикновено по-нискоразположените и старите листа се променят първи. Също както насекомите с прекрасно оформени и най-често яркоцветни криле живеят кратко, тъй и листата узряват, преди да паднат.

Поначало когато един плод узрее и малко преди да падне, подхванал вече по-независимо и самостоятелно съществуване и нуждаещ се от по-малко хранителни вещества — черпени при това не толкова чрез ствола от земята, колкото от слънцето и въздуха — той придобива ярък цвят. Същото е и с листата. Физиолозите казват, че се дължало на повишеното поглъщане на кислород. Това е научната постановка на въпроса, нищо повече от просто потвърждение на факта. Само че мен повече ме вълнуват розовите бузки на едно момиче, отколкото хранителният режим, който спазва. Самите гори и треви, които са кожата на земята, се нуждаят от ярки цветове, за да докажат своята зрелост — сякаш и земното кълбо е плод, увиснал на дръжката си с постоянно обърната към слънцето страна.