Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Цветята не са нищо друго освен разноцветни листа, плодовете пък — зрели листа. Ядливата част на повечето плодове, според както отбелязват физиолозите, е паренхим, сиреч месестата тъкан на листата, от които са се развили. Апетитът обикновено ограничава представата ни за зрелост и нейните проявления като цвят, сочност, восъчност, до плодовете, които ядем, та сме склонни да забравяме, че огромна част от родитбата, която не ядем и почти не използваме, ежегодно узрява в Природата. На редовните говедовъдски и градинарски изложби представяме великолепни, както си мислим, екземпляри, на които обаче е отреден доста позорен край, понеже тяхната стойност е не само красотата им. Ала в градовете и околностите им ежегодно преминава в несравнимо по-големи размери друга изложба на плодове, предназначена единствено за нашия вкус към красотата.

Октомври е месецът на разнобагрите листа. Пищното им сияние озарява целия свят. Тъй както плодът, листото и самият ден придобиват ярки цветове, преди да угаснат в земята, тъй и годината наближава тогава своя заник. Октомври е нейният гаснещ небосвод, ноември — сетният й здрач.

Преди време си мислех, че си заслужава да откъсна за образец по едно листо от всяко променящо баграта си дърво, храстовидно или тревисто растение точно когато е достигнало най-яркия характерен за него цвят в самия преход между зеленото и кафявото, да очертая контурите му и точно да възпроизведа цвета му с бои в една книга, която да се казва „Октомври или есенните багри“, като започна с най-рано почервеняващите орлови нокти и листа на водните лилии, продължа с кленовете, кестените и тетрата и завърша с най-късните дъбове и трепетликите. Какво великолепно възпоминание би била такава една книга! Само разгръщаш страниците и щом поискаш, тръгваш на разходка из есенните гори. А успея ли да опазя самите листа да не избледнеят, би било още по-добре. Не съм направил много за една такава книга, но за сметка на това се опитах да опиша всичките тия багри в реда, по който се появяват. Следващите страници представляват извадки от бележките ми.

Около 20 август вече всичко из горите и блатата ни подсеща за есента — богато изпъстрените с точки папратови листа, завехналите и чернеещи листа на скунксовото зеле, чемериката, както и тъмнеещите вече пирени край реката.

По това време на годината лилавата трева (Eragrostis prectinacea) е в разцвета на своята красота. Още помня кога за първи път забелязах тая трева. От един хълм край Конкордската река видях на разстояние тридесет-четиридесет рода от мен, в покрайнините на гората точно където земята се скосява към една ливада, лилава ивица с дължина около половина дузина рода. Цветът бе наситеноморав като на рексията, макар и не тъй ярък, но затова пък още по-тъмен, като плътно боровинково петно. Отидох да я огледам и се оказа, че цъфти — особен вид трева, не по-висока от един фут, сред която само тук-там се мяркаха зелени стръкчета, с красиво разперени метлички от лилави цветчета трептяща моравееща мъглица наоколо ми. Отблизо лилавото бе тъй бледо, че едва се забелязваше, а откъснеше ли човек едничко стръкче, оставаше удивен колко тъничко и почти безцветно е то. Но гледана отдалеч и при подходяща светлина, тревата преливаше в свежи лилави разцветки, напомняйки голямо, разкрасяващо земята съцветие. Ето как незначителни първопричини се обединяват, за да произведат такъв силен ефект. Удивлението и възторгът ми нараснаха допълнително поради факта, че обикновено багрите на тревите са строги и скромни.

С красивите си лилави метличини тая трева ми напомня преминаващата вече рексия, чието място запълва, превръщайки се в едно от най-интересните явления през август. Най-красиво избуява тя по голите ивици земя в подножията на сухите възвишения, точно където свършват ливадите и алчният косач не се решава да разкривява косата си; пък и това е слаба, хилава трева, която той не забелязва, а възможно е и поради прекомерната й красота изобщо да не знае за нея, понеже погледът, навикнал на тимотейката, е неспособен да я съзре. Косачът внимателно сбира за сено всички по-хранителни треви, които растат по ливадата редом с нея, ала тая красива лилава мъглица оставя като реколта за скиталеца — един вид фураж за склада на въображението му. По-нагоре по хълма навярно растат боровинки, джонсънова трева, както и различни други остри и сухи треви. Колко радостно, че лилавата трева расте тъкмо по такива места, а не сред тревите, които ежегодно окосяват за сено. Така Природата разграничава полезното от красивото. Зная много места, където лилавата трева не пропуска година да обагри земята със свенливото си очарование. Тя расте по полегати склонове било на по-големи петна, било пръсната на малки туфички от по един фут в диаметър, и издържа, додето я порази първият голям студ.