Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

При повечето растения баграта е най-силна във венчето или чашката, поради което тая им част е най-красива; при много други това се отнася до семенната кутийка или плода; при трети, като например червения клен, до листата, докато при четвърти самото стъбло представлява цвят, сиреч цъфтящата част.

Типичен представител на последните е мастилникът, наричан още поук (Phytolacca decandra). Той расте по скалите край нашия град и направо ме удивлява с лилавите си стъбла — било сега, било през септември. Интересува ме също, както и повечето растения, а при това е и един от най-важните плодове на масачузетската есен. Всяка негова част е цвят или плод, същинско багрено великолепие: клонки, стъбла, та дори дръжчиците, разперващи се в лилавите жилки на инак жълтеникавите листица. Цилиндричните, шест-седем инча дълги гроздове от плодчета в различни отсенки от зелено до тъмнолилаво грациозно виснат от всички страни, предлагайки богата гощавка на птиците, а дори и малките дръжчици, от които птиците вече са откъснали плодчетата, ярко алеят в пурпурноогнени отблясъци, които с нищо не могат да се сравнят — всичко лумнало в пламъците на восъчна зрелост. Връз едничко само стръкче едновременно има цветни пъпчици, цветчета, зелени, зрели и тъмнолилави плодчета, както и подобни на цветчета чашелистчета.

Кому не е приятно да види червено сред растителността в умерения пояс! Червеното е цветът на цветовете. Това растение говори на кръвта ни. То иска ярко слънце, за да блесне в цялата си красота, и тъкмо в тоя сезон трябва да бъде видяно. По топлите склонове стръковете му достигат зрелост до към 23 август. Точно на тая дата се разхождах веднъж из цяла една такава чудно красива горичка на височина шест-седем фута, покриваща един склон край Конкорд, където има условия за по-бързо узряване. В основата си стръковете бяха наситено гъмнолилави, а цветовете контрастираха с още яснозелените листа. Да извае такова съвършенство изглеждаше изумително тържество на Природата, като че достатъчно за едно лято. Каква само безупречна зрелост достига това растение! То е символ на успешен живот, завършващ с непреждевременна смърт — живот, който прави чест на Природата. Какво ли щеше да е, ако и ние като него достигахме тъй съвършена зрелост, от корените чак до клонките на съществото ни, цветущи в самия си залез! Признавам, че го гледам с вълнение. Отрязвам си едно за бастун, понеже ми е приятно да се подпирам на него. С удоволствие притискам плодчетата му между пръстите си и гледам как сокът им омастилява ръката ми. Да се разхождаш сред тия виснали на клонки бъчонки лилаво вино, събрало в себе си и разпръскващо блясъка на слънчевия заник, да отпиваш от него с очи, наместо да броиш комините на някой лондонски док — какво предимство! Защото в Природата гроздовата реколта не е предназначена за вяно Нашите поети възпяват виното, произвеждано от чуждоземно растение, което най-често не са виждали, сякаш у нас сокът в плодовете е по-малко, отколкото са певците. Вярно, че някои наричат растението, за което говоря, американско грозде и, макар да вирее само в Америка, сокът му се използва в някои страни за подобряване на цвета на виното; та всъщност стихоплетците се възторгват от достойнствата му, без самите да знаят това. Тук има толкова много плод, че може наново да се оцвети цялото западно небе, а при желание може и вакханалия да се направи. А какви само флейти биха станали от кървавочервените му стъбла, та да пригласят на такава една оргия! Това е наистина царско растение. Прекрасно би било да прекарам цяла вечер сред тия стъбла, унесен в мисли! А може би в тия лилави гъстаци най-сетне ще се роди нова школа във философията или поезията. Това великолепие трае през целия септември.

Същото това време на годината, сиреч краят на август, е времето и на едни особено любопитни за мен треви — тъй наречените брадати треви: Andropogon furcatus, клонеста брадата трева ИЛИ да я назовем пурпурнопръста брадата трева; Andropogon scorparius ИЛИ пурпурна горска трева; и Andropogon (Sorghum) nutans, индианска трева. Първата е много висока и тънкостеблена, достига от три до седем фута на ръст и има четири-пет кръстоподобни, щръкнали нагоре класовидни съцветия. Втората е също доста тънка, расте на туфи с височина два фута и един фут широки, стъблата й често са някак вълнисти, а когато прецъфти, придобива белезникави, неясни очертания. Тия две треви преобладават през есента по сухите и песъчливи поля и склонове. Стъблата и на двете, да не говорим за цветовете им, струят пурпурна багра и допринасят за оповестяването на настъпващата зрелост на годината. Навярно са ми толкова мили и поради това, че фермерите ги презират, както и защото виреят по безплодни, неупотребяеми земи. Те са в наситения цвят на зряло грозде и изразяват зрелост, за каквато пролетта не е дала знак. Само августовското слънце е могло да придаде такъв блясък на тия стъбла и листа. Фермерите отдавна са окосили по-високите места и не биха се принизявали да дойдат с косите при тия най-сетне нацъфтели диви треви — често помежду стръковете им се провижда гол пясък. Ала аз ведър вървя по пясъчните просеки между лилавите туфички горска трева, покрай клонестите церове и се радвам при вида на тия безхитростни свои съвременници. С мисли, замахващи в широк откос, аз ги „прибирам“, с мисли-гребла ги трупам на купи. До префинения слух на поетите навярно достига свистенето на косата ми. Тия два вида треви бяха може би първите, които се научих да различавам, и тъй започнах да разбирам от колко много приятели съм заобиколен — дотогава за мен това бяха чисто и просто треви. Лилавите им стръкове ме вълнуват също като стъблата на американското грозде.