Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Помислете само каква разтуха от колежанските задължения и изолацията на обществото има тук в края на август! Аз честичко забягвам в лилавите туфички горска трева. А където и да се разхождам през тия августовски следобеди, лилавопръстата трева като пътепоказател насочва мислите ми по пътечки, далеч по-поетични от ония, по които скитам напоследък.

Човек може с години да подминава или стъпква треви на бой колкото него и пак да не знае, че съществуват, па макар да е окосил тонове от тях, да е застлал с тях оборите си и да ги е давал за храна на добитъка си. Но ако поне веднъж внимателно ги загледа, красотата им навярно ще го покори. Всички низвергнати растения или, според както ги наричат, бурени, са тук, за да изразят наши мисли или настроения, ала как често всуе! Толкова пъти през август се бях разхождал из тия просторни поля и тъй и досега не бях забелязал лилавото присъствие из тях. Бях порил с тялото си туфите им, бях стъпвал върху им и ето че сега най-сетне те се изправяха пред мен и ме благославяха. Красота и истинското богатство винаги са били тъй евтини и презрени. Затова и раят може да бъде определен като мястото, което хората отбягват. Нима някой ще възрази, че тия треви, които фермерите не признават, биват донякъде обезщетявани чрез възторга, който будят? Не бях ги съглеждал досега, ала въпреки това, щом обърнах лице към тях, обля ме лилавото им сияние от предишните години: дотолкова, че където и да отида вече, само това виждам — кралството на андропогоните.

Едва ли не и самите пясъци признават зрелостоносното въздействие на августовското слънце, та започват сякаш да отразяват лилавата багра на поклащащите се над тях треви. Дори и самите тия неопурпурени пясъци! Ето следствието от всичката тая слънчева светлина, всмукана в порите на растенията и земята. Мъзга и кръв са сега виненобагри. Най-сетне разполагаме не само с пурпурно море, но и с пурпурна суша.

Кестеновата брадата трева, наричана още индианска, която достига на височина до четири-пет фута и расте тук-там по голите места, ала по-нарядко от преждеспоменатите, е дори още по-красива и в още по-живи разцветки, та неслучайно е привлякла погледа на индианците. Има дълги, тесни, приплеснати и леко приведени класове с ярко лилави и жълти цветчета, сякаш знаменца, развети над тъничките стъбълца. Тия ярки флагове настъпват сега по хълмищата в далечината, ала не на армии, а на отделни отряди, също като червенокожите хора. Възправят те красиви и яркоцветни стъбла, напомняйки расата, по която са именувани, и също като нея най-често остават незабелязани. Тая трева има изражение, което ме преследва цяла седмица, след като за първи път я видях — все едно поглед на човек. Сякаш индиански вожд се прощава с любимите си ловни поля.

Около 25 септември червените кленове обикновено са навлезли в зрелост. Повечето големи дървета видимо се промениха през последната седмица, а някои направо се обляха в силноярка багра. Виждам малък клен на половин миля оттатък поляната пред мен, открояващ се на зеления горски фон с едно червено, по-наситено от разцветката на което и да е дърво през лятото. Няколко поредни есени наблюдавах как това дърво все се променя преди събратята си, също както плодовете на едни дървета узряват по-рано от плодовете на други. Навярно е предвестник на сезона. Ще ми е мъчно, ако го отсекат. Зная още два-три такива клена в различни части на Конкорд, които вероятно са потомци на също такива ранозрели септемврийски дървета — ако малко повече мислехме за тия неща, щяхме да извадим на пазара семената им, също както правим с репичките.

Понастоящем тия горящи клонаци растат най-вече покрай ливадите и тук-там по възвишенията, където се различават отдалеч. Може да се случи да попаднете и на многобройни малки кленове, потопили някое блато в алено великолепие, а дърветата наоколо, още съвсем зелени, силно открояват яркото петно. Тъй рано потънали в червено, те предизвикват удивление, сякаш виждате сред полята бивак на червенокожи или други някакви горски обитатели, за чието местонахождение не сте знаели.

Отделните кленове, целите облени в ярко алено, гледани на фона на другите, още свежозелени дървета от същия вид или пък на фона на иглолистните, правят по-силно впечатление сега, отколкото подир време цели горички като тях. Каква само красота е, когато отделното дърво е сякаш грамаден ален плод, напиращ от зрели сокове, когато всяко листо, от най-долното клонче, та до самия връх, е като лумнал пламък, особено ако човек гледа към слънцето! Какво по-прекрасно в един пейзаж! Вижда се от мили разстояние и е твърде хубаво, за да изглежда истинско. Ако беше еднократно явление, за него би се говорило от поколение на поколение, додето накрай влезе в митологията.