Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Убедено твърдях това още преди много години, а по-сетнешните ми наблюдения над гъсти иглолистни гори само потвърдиха становището ми. Отдавна е известно на учените, че катериците заравят в земята орехи и жълъди, но не зная някой да е обяснил с това редуването на горите.

На 24 септември 1857 година, както се разхождах край река Асабит в родния ми град, видях рижа катерица да притичва в зеленината покрай брега, мъкнейки нещо голямо в уста. Спря в подножието на една ела на няколко рода 52 52 1 род = 5,03 м — Б.пр. разстояние от мен, бързо изрови дупка с предните си лапички, пусна вътре плячката, покри я и се покатери по дървото. Когато наближих мястото, за да видя какво е заровила там, катерицата се спусна по ствола и, проявявайки очевидно безпокойство за съкровището си, направи две-три движения като да си го прибере, преди да побегне. Поразрових мястото и намерих един до друг два кестена в дебелите им зелени обвивки, заровени на около инч и половина 53 53 1 инч = 2,54 см — Б.пр. в червеникавата почва от изгнили елови иглички — превъзходна дълбочина за засаждане. Накратко, тая катерица е била заета с изпълнението на две задачи, а именно да подсигури запас от храна за зимата за себе си и да посади кестенова гора за мирозданието. Ако катерицата бъдеше убита или пък забравеше заровеното, на това място щеше да порасте кестен. Най-близкото кестеново дърво бе на около двадесет рода разстояние. Точно две седмици по-късно кестените бяха още там, но когато на 21 ноември — или след още шест седмици — отново проверих, вече ги нямаше.

Оттогава насам съм оглеждал най-внимателно не една гъста гора, за която се знае, че е предимно иглолистна, и изводът винаги е бил все същият. Така например пак тогава се разходих до малка, но много гъста и красива горичка от бял бор в източната част на Конкорд. Дърветата, преобладаващо борове с диаметър от десет до двадесет инча, са големи за нашия град. Разбира се, подбрах тая горичка, защото сметнах, че вероятността в нея да има и други дървесни видове, е най-малка. Тя е разположена сред голяма ливада, по-скоро пасбище, и единствено на югоизток съседства с друга малка борова горичка, в която има и няколко млади дъба. Иначе отвсякъде отстои на най-малко тридесет рода от други гори. Застанал на края на тая горичка и зареял поглед сред дърветата — което е лесно, понеже повърхността е съвсем равна и без всякакви храсталаци, предимно необрасла и покрита с червеникав килим помежду стволовете — човек би казал, че в нея няма нито едно широколистно дърво, било то младо или старо. Но като се вгледах по-внимателно, макар да мина време, докато очите ми свикнат да издирват, установих, че не само тук-там, но доста равномерно, на всеки пет фута сред папратите и ниските боровинкови храстчета, има по едно малко дъбче на височина между три и дванадесет инча, а на едно място дори намерих зелен жълъд, пуснат в подножието на един бор.

Признавам, че бях изненадан да открия такова съвършено потвърждение на теорията си. Основните сеячи, рижите катерици, не сваляха любопитни очи от мен, докато оглеждах извършеното от тях. Крави, търсили сянката на гората, бяха опасли листата на някои от дъбчетата.

За седем-осем години широколистните дървета явно усещат подобно местоположение неблагоприятно за своето развитие и иглолистните окончателно се налагат. Като доказателство ще посоча един загнил червен клен с дължина двадесет и пет фута, който видях наскоро след като бе грохнал на земята, та още имаше зелени листа — единственият клен в цялата гора.

Но макар младите дъбчета почти неизбежно да загиват, ако иглолистната гора не бъде изсечена, възможно е за няколкото години под нейна закрила да са се развили по-добре, отколкото където и да било другаде.

Пространните и усърдни проучвания на англичаните са ги довели накрай до прилагането на метод за отглеждане на дъбове, досущ като оня, който Природата и нейните катерици използват от доста по-отдавна — те просто са преоткрили ролята на иглолистните като бавачки за дъбовете. Английските учени изглежда рано и повсеместно са открили значението на някои дървесни видове за развитието на младите дъбове. Цитирам по Лудън трактата на Александър Милн „Кратък преглед на практиката, възприета от правителствените служби в националните гори на Англия“, определен от Лудън като „ултиматум по въпросите на засаждането и закрилата на дъбовете“.

Първоначално едни дъбове били засаждани сами, а други — примесвани с шотландски борове: „Ала навсякъде, отбелязва мистър Мили, където дъбовете бяха засадени сред борове и плътно обградени от тях, развитието им вървеше най-добре (независимо че почвата можеше да се случи лоша). В продължение на няколко години идеята беше целият участък да се засади само с шотландски бор (досущ приличен на нашия шотландски бор; и когато дърветата достигнат пет-шест фута височина, сред тях да се засадят здрави и хубави четири-петгодишни дъбове, без обаче да се изсичат боровете, освен ако не са твърде мощни и клонести, та да засенчват дъбовете. След около две години се наложи да подрязваме клоните на боровете, за да имат дъбовете достатъчно светлина и въздух, а след още две-три години вече трябваше да започнем постепенно да изсичаме боровете, всяка година по определен брой дървета, така че в края на двадесетата-двадесет и петата година да не е останал и един шотландски бор, па макар и през първите десет-дванадесет години да изглеждаше, че на участъка има само борове. Предимството на тоя начин на залесяване се оказа това, че иглолистните изсушават и облагородяват почвата, унищожавайки острите треви и къпините, които обикновено нараняват и задушават дъбовете, така че не са необходими никакви специални грижи, след като нито един от засадените тъй дъбове не залиня.“