Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Карлайл говори за Природата най-често с някакъв неосъзнат патос. За него тя е далечно, ала винаги присъстващо великолепие, хвърлящо бледа светлина връз всичките му пейзажи. Четейки книгите му тук, в Нова Англия, където картофите са в изобилие и всеки може да се препитава мирно и безгрижно като птиците и пчелите, без особено да се замисля над това, оставам с впечатление, че за него Светът най-често е Лондон, разположен връз Темза накрай прилива, най-мрачния кът на земята, самата крепост на консерватизма.

Трудовете на Карлайл съвсем недвусмислено сочат, че макар и ненарочно, камо ли пък съзнателно, той представлява реформаторската класа и е толкова по-добре, че не е набеден за неин водач. Вселенската скръб при него е много дълбока и непреодолима. Докато над хиляди именни и безименни тегоби не възтържествува справедливостта, той не ще намери покой в лоното на Природата или в уединението на науката и литературата. Предвиждайки кризата в английския обществен живот, той ускорява настъпването й, та всъщност върши работата на много години от английската история.

За свое, пък и на част от читателите си удовлетворение, Карлайл би трябвало в последна сметка да ни даде някой трансцендентален герой, който да управлява неговите полубогове и титани, както и може би да доразвие своята сдържана и безгласа почит към Христос, наместо да се обръща само към лондонска, сиреч англиканска аудитория. Нека НЕвинаги „свято мълчание обгръща тия светини“, а да получим от Карлайл свята реч и свято писание за тях.

Всеки човек включва в своя списък от ценности ония, които сам той най-добре представлява. Карлайл и нашият сънародник Емерсън, чиято роля и въздействие трябва в най-скоро време да получат подобаващо признание, в известен смисъл се допълват един друг. Съвремието ни не можа да се задоволи с единия, не може да се задоволи и с двамата. За да направя най-общо и грубо разграничение помежду им, което да послужи за настоящата ми задача, ще отбележа, че първият, бидейки критик, се занимава с хората на делото като Мохамед, Лутер или Кромуел, докато другият се е посветил на мислители като Платон, Шекспир, Гьоте макар и двамата да са писали за Гьоте, становищата им не се покриват. Предпочитанията на единия са на страната на героите и дейните реформатори, докато другият клони към съзерцателите, сиреч философите. Съберете достойнствата на двамата и ще получите доста сносна представа за човечеството, па макар и с няколко по-значителни пропуска. Да не говорим за Христос, който още очаква подобаващо внимание от страна на литературата, но и невойнственият, практически устроен герой, представен най-добре от Колумб, бива явно пренебрегван; ала преди всичко е очевидно, че няма кой да изрази състоянието на Съвременния Човек, защото няма още писател, който да го познава.

Само подобията са съизмерими; трудът се съизмерва с труд, философията — с философия, критиката — с критика, поезията — с поезия. Литературата все още се съизмерва с твърде много от миналото, ала с твърде малко от бъдещето, с твърде много от Изтока, ала с твърде малко от Запада:

Една от заслугите на Карлайл, все едно върху какво пише, е свободният поглед върху нещата, пълната липса на морализаторство и догматизъм. Той разчиства безчетни товари боклук и открива широк път. Творбите му са неоградени откъм бъдещето и възможното. Макар почти неотстъпно да насочва погледа ни към откритите небеса, той все пак ни оставя да се скитаме на воля под тях и ни ги показва отразени в безбройни реки и езера.

Томовете на Карлайл съдържат не най-висшата, ала една твърде практична мъдрост, която по-скоро ни удивлява и предизвиква, отколкото да ни просвещава. Карлайл не ни кара непременно да мислим, според него достатъчно сме мислили досега, ала ни принуждава да действаме. Съпътстваме го забързано в безкрайна галерия с картини и славни възпоменания за неосмислени преживявания. „Ако не слушат Моисея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.“ 25 25 Лука, 16:31 — Б.пр. Тук няма кротка философия на живота, каквато би подхождала за края на календарния лист, предназначен да виси над фермерското огнище — как хората да живеят в зимните и в летните дни. По-точно казано, няма философия на любовта, на приятелството, на религията, на политиката, на образованието, на природата или на духа, а има доближаване по-скоро до една философия на царствеността и на значението на литератора, отколкото до каквото и да било друго. Рядко съчетание между проповед, молитва, псалм и благослов, в което няма съзерцание на човешкия живот през ведрия поглед на Ориента или неспирната деятелност на Запада. Ни помен от благодарствена проповед по Великден, когато стихията на живота увлича всички. Като гледам с какво въодушевление, па макар и с недостатъчно героизъм, дървари, говедари и чираци прекарват живота си в игри, припичане на слънце, почивка на сенчица, ядене, пиене, спане — мисля си, че бъде ли написана, философията на техния живот ще представлява една спокойна естествена история, подобна на градинарски наръчник или на трудовете на някогашните ботаници: невъобразимо провлачена, за да доведе до практически полезни изводи.