Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Изреченото от Карлайл за поезията е излято набързо и по-скоро нахвърля мисли, отколкото да ги развива. Карлайл отговаря на въпроса „Що е поезия?“, като написва поетична творба — например необузданата и самобитна „Норвежка поема“ в книгата му за героите; отговаря на въпроса „Що е светлина?“, разпалвайки огън, който заслепява и кара слънцето и луната да бледнеят, а не като селянин, отваряйки капаците на прозорците Карлайл не е СЪГЛЕДВАЧ, а дръзновен наблюдател и ОГЛЕДВАЧ; той не е волен и проникновен съгледвач на събития и хора, понеже е твърде разсеян, ала е неочаквано волен и проникновен за всичко, попаднало във фокуса на оптическата му леща. Той не живее в настоящето и веднъж избрал тема, не се позовава на личности и книги, а сам я извежда до края. Когато се връщам към някоя страница от Карлайл, склонен съм да се отрека от онова, което вече съм казал за него. Често в словото му проблясва неподправена поетичност, тъй както земната твърд напролет се провижда през сухите треви и листа. „История на Френската революция“ е поема, пространно излята в проза, истинска „Илиада“, както той сам отбелязва, за „гибелния гняв на санкюлотите, за който разказваме, понеже за жалост сме лишени от глас да го възпеем“.

Само една препоръка имам към това произведение, отнасяща се впрочем до повечето епоси — Карлайл трябва по-често да пропуска слънчевите лъчи връз картината си. Твърде нарядко просветват те: говори се само за революция, за преобръщане на човешкия живот надолу с главата, та когато накрай неволно си спомним за Бресткото пристанище 23 23 Торо има предвид падането на Брест — океанско пристанище в Западна Франция, — споменато от Карлайл в книгата му „Френската революция“ (1837) — Б.пр. или за някоя колония „Сан Доминго“, където всекиму се иска да притежава плантации и просто да преобръща земята, а също и за това, че след няколко години революция вносът на захар намалява, чувстваме се някак странно озадачени: да не би там в последна сметка да са си подслаждали водата с революция? Щеше да е добре, ако имаше няколко раздела, озаглавени „Месечен труд“ — включително революционната работа, разбира се, — „Слънцегреене“, „Състояние на реколтата и пазарите“, „Метеорологически наблюдения“, „Занаятчийство“, „Дневна заработка“ и пр. колкото да се напомни на читателя, че френските селяни са се занимавали и с друго, освен да ходят без долни гащи, да палят замъци и да се прегръщат или душат според случая. Всички тия неща са загатнати тук-там, ала заслужават повече внимание с оглед важността им. Нужна е не само основа за картината, но и основа за нозете. Ще спомена между другото и една доста разпространена нефилософска привичка — например в историята на съвременна Европа от Алисън — да се твърди с несъмнен ефект, че ако една сламка не е паднала по такъв или онакъв начин, значи не е трябвало да пада; но, разбира се, толкова лесно е и във философията царства да се издигат и падат като сламки.

Поетът винаги е ведър и жизнерадостен като самата Природа. Карлайл не притежава първозданното омировско здраве на Уърдсуърт, нито сложната философска нагласа на Колридж или Ландъровия вкус към схоластиката, ала макар болен и ограничаван от лекарски възбрани, той е дарен с несломимата мощ на неговите древни норвежки герои и все тъй се сражава с йотуните сред огнени пламъци, стремящ се да отхвърли от себе си старицата, а „тя е Времето“, стремящ се да сграбчи голямата котка, а тя е „Великата Змия, захапала опашката си, опасала и крепяща цялото мироздание“. Колкото и да е мускулест и як ковачът, не бих го нарекъл най-здравия сред людете. Животът му е изпълнен с твърде много продажба, прекомерно много горещина и студ, постоянни удари по наковалнята. В косача обаче напира самото слънчево дихание, лъхащо отсами прекомерната лятна жега и подемано от тласъците на вятъра, а не от ковашките духала. Добре познавам естеството на Карлайловата тъга, ала не познавам естеството на радостта му.

Поетът поддържа ведростта си независимо от всички разочарования. От него се очаква да запази доживот безгрижен и ненакърним поглед към света. „Philosophia practica est eruditionis meta“, сиреч „Практикуването на философията е целта на познанието“; а пък „Oratoris est celare artem“ 24 24 „Oratoris est celare artem“ (лат.) — „Ораторът крие умението си“ — Б.пр. , както и „Herois est celare pugnam“ можем да прочетем като „Героят крие битките си“. Поезията е единственият действителен живот, единствената завършена работа, единственият чист продукт на свободния труд, извършван само когато човек е положил целия свят в нозете си и е победил и сетния си враг.