Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Хуморът при това не е дълготраен. Всеизвестна истина е, че една шега не бива да се повтаря. И най-дълбокият хумор не издържа на времето. Смешното вирее не в постоянно обръщение, а в еднократност или поне в частично обръщение. От най-старата еврейска, индуска, персийска, китайска литература рядко хуморът, та дори и най-свише озареният, е това, което е съхранило стойността си до днес, за разлика от най-сериозните лични въпроси, от най-болезнените или пък радостни мисли, от повелите на дълга, към които може да бъде отнесен животът на всеки човек. Когато времето отсее литературата на един народ, остава само ПИСАНИЕТО, сиреч писаното слово par exellence. Това е вярно колкото за поетите, толкова и за философите и моралистите — защото от тях остава едничко нравоучението, та като суша да изплава наново в някоя далечна епоха.

Признавам, че Карлайловият хумор е богат, дълбок и разностранен, че пронизва до гръбнака и направо стяга коремния мускул на земното кълбо, че друг като него няма; ала както с наслада поглъщам тоя игрив, стремглав, увличащ всичко в стихията си начин да изразиш становищата и впечатленията си, когато си настроен не за разговор, а за размишления, тъй се и моля за едно диамантено представяне на тая мисъл, без лъскавото оцветяване на ръбовете — без рибите, драконите и еднорозите, без червеното и синьото мастило, а само първозданно писмо в отчетливия му скелетообразен вид, всичко тъй стегнато, сведено до самата му същност, та времето да не може почти нищо да промени. Навярно скоро ще се преселвам и понеже бих искал да взема със себе си всички съкровища на Изтока 20 20 Тук и нататък под Изток Торо разбира Европа, Стария свят — Б.пр. , особено ще се радвам на всякакви видове СУХИ, леснопреносими супи в малки тенекиени кутийки, които съдържат цели стада сварени английски телета.

Разликата между тоя искрометен, капризен начин на писане и чистата философия е като разликата между пламъка и светлината. Пламъкът, естествено, хвърля светлина, ала когато го наблюдаваме отблизо, жегата и димът ни притесняват. Слънцето обаче, тоя стар платонист, е тъй далече в небето, че до нас достигат само приветлива лятна топлина и нежна дневна светлина. Признавам обаче, че много пъти зиме с радост съм зарязвал слънчевата светлина и съм се грял на тия Прометееви пламъци. Карлайл без съмнение трябва да бъде признат за виновен по обвинение в маниеризъм. Той не само е достигнал рудната жила, но има и свой собствен начин да я разработва. Разполага със стил, на който може да се подражава, като понякога сам той подражава на себе си.

Естествено, никой критик не е добавил нищо по същество към написаното от самия Карлайл, та тук цитирам направо трудовете му както поради значимостта им, тъй и защото намирам това за уместно. „Вярно е, отбелязва Карлайл, мислейки за Рихтер, че утъпканите пътеки в литературата най-сигурно извеждат до целта, както и че несравнима наслада буди талантът, който с непозната до момента красота засилва в изпитаните форми. Няма ум дотолкова възвишен и необикновен, та да не съблюдава утвърдените правила; Софокъл, Шекспир, Сервантес, а от съвременниците на Рихтер — Гьоте: колко малко са обновили те съществуващите жанрове, ала колко много дух са им вдъхнали! Всичко това е вярно, та оценката ми за Рихтер трябва да бъде съответно занижена.“ И нататък в главата за Гьоте: „Години наред съм чел Гьоте, докато осъзная откъде иде своеобразието на неговата проникновеност, светонагласа, та дори на начина му на писане! Стилът му изглежда съвсем опростен, забележителен е най-вече със своята плавност, яснота, накратко със своята обикновеност; и въпреки всичко това е възможно най-необикновеният стил.“

А следващите редове от Шилер, преведени на английски от същото това перо, аз ще отнеса не само към външната форма на Карлайловите трудове, но и към тяхната вътрешна форма и същност. Става дума за художника.

„Нека някой благоразположен бог го откъсне от кърмещата гръд на майка му и го отгледа с млякото на по-добри времена, та да достигне своята восъчна зрелост под далечни гръцки небеса. И нека възмъжал и с чуждоземен облик се върне подир в своя век, ала не за да го разведри с присъствието си, а страховит като сина на Агамемнон, да го пречисти. Съдържанието на творбите си той ще извлича от настоящето, ала формата им ще заема от по-възвишени времена или по-скоро от безвремието, от желязно непоклатимата цялостност на своята собствена природа.“