Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Невероятно е колко много в последна сметка е изразеното по изпитания начин, след като при Карлайл всичко зависи от ударението, тона, произношението, стила и духа на четенето. Няма друг писател, който тъй пълноценно да използва всички допълнителни пояснения, възможни за печатарското изкуство. Човек недоумява как други са смогнали да напишат стотици страници без подчертани и курсивирани думи, след като при Карлайл те са тъй изразителни, естествени и органично втъкани, сякаш никой преди него не е използвал показателно показателните местоимения. Макар да е безсмъртна, мисълта в изреченията на друг е сякаш балсамирана и не ПОРАЗЯВА, докато тук тя е тъй свежа, тъй жизнена, самата й плът не познава мъките на смъртта, та в неспирното й движение всяка частица и всяко местоимение са живи. Това не е просто речниковото „това“, което ние с вас употребяваме, а е „ТОВА“. Думите при Карлайл не се подчиняват на законите на граматиката, а на всевластен, неумолим смисъл; те не са послушни войници на одобрена от парламента редовна служба, а яки селяци, изразяващи устрема си със: „Сир, това не е въстание, а революция.“

Не съм го чувал да говори, ала трябва да кажа, че Карлайл е рядък оратор. Той е разчупил ледовете и речта му свободно се лее като придошла напролет река. Съблазънта при него не е да проследява първоизточниците на мисловния си поток, а да бъде отнесен от буйните му талази, додето животворно обливат съзнанието му. Карлайл поддържа с читателя разговор. Неговата аудитория е необуздана тридесетхилядна тълпа като оная, която се събирала в Парижкия университет, преди още да е било изобретено книгопечатането. Обратно, философията не говори, тя е писано слово, а застане ли лице в лице с аудитория, превръща се в лекция, сиреч четено слово; ето защо философията трябва да се чете в бъдеще, подир хиляда години. На говорещия обаче аудиторията му е необходима на часа, без нея той не говори; ветровете не разнасят за дълго звука на гласа му. Представете си Карлайл да чете своята „Френска революция“ пред аудитория. Човек би казал, че нивга не е била писана, а само говорена и сетне записана и отпечатана, та ония, до които гласът му не стига, също да знаят нещичко за нея. Прочитат ви нещо, написано на мъртъв ЕЗИК, ала може би с живи ПИСМЕНА — арамейски, римски или рунически. Английски трябва да ГОВОРЯТ ония, които могат да ПИШАТ на санскритски; модерният език трябва да се говори от хора, които могат да пишат на древен, сиреч всемирен език. Не живеем във времето, когато учените са използвали учен език. Карлайл не пише на латински; ала като Чосър, който при цялата си почит към Омир, Вергилий и messieurs нормандците изпял стиховете си на своето родно саксонско наречие, или като Лок, имащ най-малкото заслугата, че е създал философия на английски, Карлайл създава една друга философия, като навлиза още по-дълбоко в дебрите на английския и широко отваря за масите дверите на литературата и критиката.

Какъв само стил — колко гъвкав и разнообразен! Също като релефа на една страна, като новоанглийския пейзаж с неговите ферми, градове и обработваеми площи, обточени отвсякъде с гори и прорасли в блатата боровинкови храсталаци, с разнасяния от ветровете аромат на цъфнала къпина и теменужки. При четене е разтърсващо нов за познаващия само дилижанса и старата пощенска кола. Все едно си поел на път — кога пеша, кога с двуколка, кога с пълен дилижанс, а пътищата към града са ту поддържани, ту не, ту равни, когато прекосяваш френските департаменти, ту стръмни, преминаваш ли Алпите; навремени кочияшът свърва, за да смени конете, и впрегнал необуздан млад пегас начело, презглава се втурва по коларски пътища, по просеки из поля и мочури, по олюляващи се мостове; а свършат ли мостовете, на читателя не му остава друго, освен да поеме дъх и да заплува. Ала кочияшът е великолепен — пропътувал е десет хиляди мили и ни веднъж не е катурвал дилижанса; може да закара впряг от шест коня досами ръба на някоя пропаст, без ни веднъж да ги е шибнал с камшика си.

С удивително умение Карлайл обръща всичките си състояния и преживелици в багри за своите платна, та цялата му сила да бъде извадена наяве. Очевидно пишещ без предварителен план или чувство за отговорност, просто навремени възползвайки се от своето несекващо остроумие, слагащ върху хартия монолозите си, щом дойде време да се произнесе направо, на ясен английски и без кавички заявява какво той, Томас Карлайл, е готов да отстоява пред лицето на света, като останалото, често пъти също тъй защитимо, ала някак по-умерено, безинтересно и недомлъвъчно, оставя за някой Зауертайг 17 17 Името означава на немски „кисело тесто“. Д-р Готфрид Зауертайг е любим герой на Карлайл, изказващ често спорни мнения — Б.пр. или пък друг господин, отдавна занимаващ се с проблема. Преобръщал един въпрос по всевъзможни начини в съзнанието си, Карлайл накрай се изправя лице в лице с него и захваща ръкопашен бой, стремейки се да го удари в земята или да го прехвърли над главата си: ако пък това не подейства, всъщност все едно дали действа или не, прилага задна и странична хватка, сетне пак го удря в земята, скалпира го, разпарчетосва го, окачва го на вериги и го оставя на ветровете и кучетата. Сключил вежди, категоричен, решителен и неустоим, той върви, громолейки по пътя си гъсталаците от незначителни, полуоформени, ДИЛЕТАНТСКИ мнения, от честни и нечестни начини на мислене с техните правила, излияния и догадки и без остатък ги стъпква на прах. Вижте го как властва над всичко, дори не чувате стенанията на ранените и умиращите. Едва ли в наши дни си заслужава да се погледне на историята през нечий друг поглед, освен през неговия: неговият поглед върху нещата най-бързо се възприема от съвременниците му.