Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

След женитбата си Карлайл „заживял най-напред в Комели Банк, Единбург, а сетне за година-две в Крейгънпъток, в проста и усамотена селска къща в горната част на Дъмфрисшир“, където посред хълмистия пущинак го посетил нашият сънародник Емерсън. Двамата още поддържат кореспонденция. Рано се сближил с Едуард Ървинг и до смъртта му останали приятели. Интересуващите се от тая „волна, братолюбива, самоотвержена човешка душа“ и Карлайловата преданост ще направят добре да прочетат във „Фрейзър Магазин“ от 1835 година съобщението за кончината на Ървинг, препечатано в Събраните съчинения на Карлайл. Карлайл поддържал кореспонденция и с Гьоте. Последното, което ни е известно, е, че поетът Стърлинг е останал единственият му близък приятел в Англия.

От десетина години Карлайл живее в Лондон, прекарвайки дните си в писане на книги; както читателите знаят, той има славата, че е сближил Англия и Германия и е допринесъл много за обновяването и извисяването на литературата. Карлайл е истински литератор. Човек лесно може да си представи уединения му вече, прост начин на живот с малкото му семейство в оня тих квартал на Лондон, наречен Челси, встрани от глъчката на търговската част, на „Чейни Роу“, недалеч от „Болницата на Челси“. „Малко зад нея, пише един пътешественик, след старата, потънала в бръшлян черква с гробовете на множество поколения наоколо й, излизате на старинна уличка под прав ъгъл с Темза, и на няколко крачки от реката съзирате на една врата името на Карлайл. Шотландска девойка ви отвежда до предната стая на втория етаж, където е просторният кабинет на създателя на светове.“ Там той прекарва по-голямата част от времето си, заобиколен от купища книги и документи; горните лавици на библиотеката му изобилстват, както разбираме, от нови, неразрязани книги с „авторски посвещения“; през последните месеци работи с многобройни ръкописи на староанглийски и безчет заети от обществените библиотеки брошури за епохата на Кромуел; за разнообразие навремени хвърля поглед към тухлените фасади и паважа на улицата или към тревистото кътче в някой съседен двор; или пък поема към Британския музей, за да го превърне за кратко в свое работно място. Така протича първата половина от деня му, както е при повечето литератори; а следобед, може да се предположи, прави кратки пробези от по една-две мили, прекосявайки крайните квартали, докато излезе извън града — поне така си мисля, макар че тъй едва ли би стигнал бързо до истински дива, гориста местност. Междувременно откъде ли не идват хора, за да го ВИДЯТ, макар малцина да заслужават да бъдат ВИДЕНИ от него; сред тях има доста „бележити посетители от Америка“; цялото това разнолико множество той щедро обдарява с още незаписания си пребогат и бляскав монолог, разменяйки го срещу каквото и да е, което то има да му предложи; английският му е с „подчертан шотландски акцент“ и за изненада на всички, включително и на мен, говори, общо взето, така, както пише, на тоя типичен карлайловски език, „който постига навремени своите висоти в продължителни, дълбоки, разтърсващи пристъпи на смях“.

Понякога отива до Шотландия, все още привличан от нейните земи, за да навести родните обрасли с пирен хълмища; имена като Крейгънпъток и Екълфехан, споменати вече по-горе, означават за него места за отсядане; по време на почивката си също язди по английския бряг, възседнал своя кон Янки, купен, както научаваме, с парите от тукашната продажба на книгите му.

Как в последна сметка поминува, какъв дял от насъщния си изкарва чрез повседневен труд с перото, какво унаследява и какво присвоява — все въпроси, които са особено важни и не бива да се отбягват в биографията му, ала за съжаление тук не бих могъл да им дам отговор. Може би си струва да се отбележи, че Карлайл не е Реформатор в нашия смисъл на думата, че яде, пие, спи, мисли, вярва, пророкува и постъпва, без да се съобразява с новоанглийските и още по-малко със староанглийските представи. Все пак на много места гледали на него като на знаменитост — „захапал неизменната си лула, той дружелюбно сбира около себе си хора с коренно противоположни възгледи, които го слушат като оракул“.

Много висока, мършава фигура, вглъбено изражение, тъмна коса, мургава кожа, излъчване на учен, нездрав вид поради прекомерното застояване в кабинета — това е той, роденият на англо-шотландската граница и може би потомък на безчинствалите някога там мародери. Виждал съм няколко негови снимки: един портрет в цял ръст, с шапка и наметка, който, макар да не издаваше много, поне лъжеше малко; на друга снимка, която си спомням, той изглеждаше според едно сполучливо определение „прекалено спретнат“; виждал съм и една снимка, на която успях да различа някои от чертите на човека, рисуван от въображението ми; ала единствените портрети, които си заслужава да се запомнят, са тия, които той сам несъзнателно си е нарисувал.