Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Съзирам обаче две основни трудности: първо, успешното използване на природните сили посредством машини (не съм видял още споменатата „Механическа система“) и, второ, което е несравнимо по-сложно, обвързването на човек и труд посредством вяра. Това е, боя се, което ще разтегли десетте години до поне десет хилядолетия. За да бъде човекът убеден да използва пълноценно онова, което му е предоставено, ще е нужна сила едва ли само „осемдесет хиляди пъти по-голяма от мощта, която би се получила, ако всички хора по земното кълбо напрегнеха мишци“. Ще е нужна дори още по-голяма физическа мощ, та да се надигне мощта на нравствеността. Вярата всъщност е цялата необходима реформа; тя самата е реформа. Без съмнение не ни достига замах, за да си представим Рая и Небето, един съвършен земен или духовен свят. Знаем как предишните епохи са прахосвали времето си и са грешали. „А може би нашето поколение се е отърсило от безразсъдството и грешките? Може би сме достигнали върха на човешката мъдрост и няма защо да се стремим към по-високо умствено и физическо развитие?“ Безспорно ясновидството ни е дотам, че не знаем какво ще ни донесе дори следващият час.

Божественото винаги е пред сбъдновение и такава е неговата природа. В най-проникновените си мигове отделяме вещество, което също като калция в раковините на молюските ни обгръща целите, и добре ще е, ако навремени като тях изоставяме черупките си, та дори да са седефени и прекрасно обагрени. Нека преценим вредите, които ни е докарала досега Науката, преди тъй убедено да се произнасяме върху нейния напредък.

Г-н Ецлер не се числи към просветените хора на практиката, радетелите на реалното, които благоговейно следват бавния, тежък ход на науката, задържайки действителния напредък, защото довеждат докрай мечтите на миналия век, ала нямат свои собствени; все пак той се обляга на доста несъвършената, ала здрава основа на научните открития. У него има много повече практицизъм, отколкото подобава на такъв смел фантазьор, на такъв дръзновен мечтател. Въпреки това успехът му е в теорията, а не в практиката; той подхранва вярата ни, но не задоволява мисленето ни. Книгата му е лишена от порядък, яснота, замах, изобщо от всичко, ала успява да вдъхне единственото значимо, което човек може да вдъхне на човека — вяра. Истина е, че мечтите му не са нито завладяващи, нито достатъчно ярки, пък и спират там, откъдето замечталият се на свечеряване започва. Неговите въздушни кули се сриват на земята, понеже не са достатъчно високи; биха били здрави, ако опираха в небесния покров. Но в последна сметка по-важни са размишленията и умопостроеннята на един човек, отколкото недостатъчният им размах. Оставам хладен и безразличен към тъй нареченото практическо трезвомислие. Как малко ме привличат дори най-прекрасните открития на новите времена! Те са оскърбление за природата. Всяка машина или техническо приспособление ми изглежда един вид потъпкване на природните закони. Колко са изобретенията, създадени не само за да се трупат? Според мен с успех се ползват само ония от тях, които обслужват сетивните ни, животински потребности — сиреч, с които се пече, вари, пере, затопля и пр. Ала нима са без значение другите, създадените от въображението, които се ползват с такъв възхитителен успех в сънищата и мечтите ни, та дават облик и на пробудните ни мисли? Природата от край време откликва на всичките ни нужди с размах и извисеност, каквито науката с бавния си ход никога не ще постигне. Когато слънцето огрее пътя на поета, той се наслаждава на оная чиста и неподправена благодат, до която изкуството бавно и на тласъци се домогва от век на век. Ветровете, галещи страните му, добавят далеч по-голяма облага и радост, отколкото могат да му доставят всякакви тромави изобретения.

Основният недостатък на тая книга е едничкият й стремеж да утвърди на всяка цена най-висша степен на удобство и наслада. Тя рисува мохамедански рай, ала рязко спира тъкмо когато описваното започне да ни напомня християнския надявам се, че тук не направих нищонезначещо разграничение. Решим ли да преобразим тоя външен свят изцяло и истински, то несъмнено ще трябва да отдадем дължимото на вътрешния. Цялото си същество ще впрегнем в това начинание, а въпросът, какво ще правим подир, е тъй безсмислен, както ако запитаме птицата какво ще прави, когато гнездото й е завършено и пилците отгледани. Ала първо трябва да се извърши една нравствена реформа, която ще измести необходимостта от другата и ние ще плаваме или орем, водени единствено от нейната сила. Има далеч по-бързи начини от предлаганите в „Механическа система“ за пресушаване на марши и укротяване рева на вълните, за опитомяване на хиени и облагородяване на околната среда, за разнообразяване на пейзажа и освежаването му със „сладководни източници“ — и всичко това със силата на честността и благородното поведение. Твърде рядко и за кратко, струва ми се, ни се приисква градина. Добрият човек положително няма нужда да хвърля труд в изравняването на планини заради по-хубавата гледка, нито пък да отглежда цветя и плодове или да гради плаващи острови в името на някакъв рай. Той се любува на по-красиви гледки от криещите се зад която и да било планина. Когато минава ангел, навсякъде по пътя му е рай, когато минава дявол, всичко се обръща на огън и жупел. Какво казваше Вишну Сарна? „Оня, чийто дух е спокоен, притежава всички богатства. Не е ли същото и с оногова, чиито нозе са обути, та му се струва, че повърхността на земята е цяла покрита с кожа?“