Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Не бих допуснал да ме подведе идеята за подобно мащабно прилагане на природните сили. Убеден съм, че повечето неща ще трябва да се постигнат чрез прилагането на силата, наречена Усърдие. С радост си мисля например за маломерната, ала постоянно действаща и целенасочена сила, която обръща лопатите в нивята. Благодарение на нея долините греят, а пустините разцъфват. А ще призная, че навремени дори изпадам дотам, че с наслада си мисля за дните, когато хората са надявали ярема като волове и са теглели криво дърво наместо рало. Нали в последна сметка крайните цели и средствата за постигането им винаги са били едни и същи.

Едно сериозно възражение срещу предначертанията на г-н Ецлер е, че те изискват време, хора и пари — три неща, с които честният и добронамерен човек не би пожелал да се занимава. „Целият свят следователно, пише г-н Ецлер, може наистина да бъде превърнат в рай, при това за по-малко от десет години, като през първата година се започне с едно сдружение, създадено да разработи и внедри технологията.“ Не мога да отмина поразителните противоречия, които възникват, бъде ли поставен тук въпросът за времето и парите. Набелязаните десет години биха преминали твърде скучно за всеки, който е на поста си и изпълнява задълженията си, ала ще се окажат съвсем недостатъчни, ако не си даваме зор. Тая беда обаче по никакъв начин не се вмества в умопостроенията на г-н Ецлер. Във всичките ни начинания има твърде много суетене и бързане и твърде малко търпение и задушевност, като че ли цели векове ни делят от постижението. Истинският реформатор не се нуждае нито от време, нито от пари, нито от сдружения, нито от съвети. Какво е времето, ако не същността на забавянето? Разсъждаваме ли тъй, излиза, че добродетелността ни не се подхранва от нарастването на парите ни. Г-н Ецлер не мисли за приходи, а само за разходи; но в мига, в който започнем да пресмятаме разноските, те започват. А колкото до търсене на съвет, то всичко, което идва от обществената нагласа, е тъй нетрайно и неподходящо за реформатора, колкото паяжината за кривака на Херкулес. При Ецлер няма здрав смисъл, а само здраво безсмислие. Ако трябва да рискуваме един цент или капка от кръвта си, кой ще ни даде съвет? Колкото до мен, твърде млад съм, за да имам опит. Та кой ли е достатъчно възрастен? По-стар съм на вяра, отколкото на опит. В порива на ръката да извърши нещо се съдържа повече опит, отколкото във всички световни премъдрости.

„От всичко, казано дотук, става съвсем ясно, че осъществяването на тия предначертания не може да бъде задача на отделния човек. Дали това следва да е задачата на едно правителство днес, когато идеята все още няма достатъчно привърженици, е въпрос, чийто отговор предстои да бъде даден; всичко, което трябва да се направи, е след зряло премисляне на нещата да излезем напред, на висок глас да обявим убежденията си и да се обединим в сдружения. Човекът е могъщ само в съюз с много друг и като него. Нищо велико, предназначено да подобри положението на отделния човек или на всички хора, не може да бъде извършено като лично начинание.“

Уви! Ето го най-страшният грях на нашето време — тая липса на вяра в силите на отделния човек. Нищо не може да бъде постигнато освен от отделния човек. Който ти иска помощ, ти иска всичко. Наистина, тъй заявяваме слабостта си, ала в никакъв случай не и начина за преодоляването й. Първо трябва да сме успели сами, та да можем да се радваме на успеха си заедно с другите. Вярвам, че обществените движения, на които съм свидетел, проявяват стремления, които не могат тъй евтино да бъдат удовлетворени. Не вярвам ни най-малко на сдруженията — не тъй е възникнала идеята за преобразяването на света.

Ала нашият автор все пак е достатъчно умен, за да отбележи, че суровият материал за осъществяването на начертаните от него цели ще бъдат „желязото, медта, дървото, най-вече пръстта, както и обединението на хора, чиито очи и уши не са запушени от предразсъдъци“. От това последното най-много имаме нужда — общество от „особняци“.

„Малки вложения от по двадесет долара или всичко двеста-триста хиляди долара ще са достатъчни, за да се постави началото на цяла една общност от три-четири хиляди личности; на края на петата година ще разполагаме с двеста милиона долара основен капитал“ — така в края на десетата година раят ще бъде напълно възвърнат. Но уви! Десетте години вече се изнизаха, а от рая още ни следа поради липса на необходимите средства за обнадеждващо впускане в начинанието. Все пак вложението изглежда сигурно. Навярно нещата трябва да се поставят така, че при желание човек да може винаги да се откаже без загуба, като получи обратно капитала си.