Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Когато си припомням как книгите на Карлайл достигаха до нас, как месец след месец носеха самоувереност и вдъхновение, как срещаха ответ в толкова много сърца, просто недоумявам как цялата страна не заечаваше ликуващо — от бряг до бряг, от Атлантика до Пасифика, — та всичките Буновци и Крокетовци да се втурнат да приветстват тоя, чиято безгранична човечност обгръща и тях самите. Нима сред пратките, които получаваме, има нещо по-ценно от тия книги? Нима от доста време насам новините от Англия се изразяват в нещо друго? Нима през последните години Англия е представлявала нещо друго за нас — за нас, които четем книги, имам предвид? Ако не я споменавахме като страната, където е протекла епохата на Уърдсуърт и няколко по-млади музи са размахвали криле, или навремени като родината на Ландър, то след смъртта на Колридж единствен Карлайл остана да поддържа славата на Англия, Най-доброто извинение за цялата суетня и греховност на търговията е, че ни запозна с мислите на тоя човек. Търговията не би ме интересувала, ако не водеше до такива последствия. Нова Англия бавно ще осъзнае какво дължи на Карлайл. Ранните му есета достигнаха до нас в дни, когато единственото съвременно слово, оказващо силно въздействие, бе това на Колридж, и попаднаха на незаета територия, преди още каквото и да било значимо слово да бе изречено от наша страна. Той имаше също тъй предимството на учителя, който не се отделя от своите ученици, и несъмнено предостави овладяна самоувереност и вътрешно равновесие за много независими, ала самотни мислители.

Удивително е, но може би в последна сметка не е повод за оплаквания, колко неотзивчив е Светът към новата книга. Всеки по-виден гост, който стъпи на наш бряг, бива най-често посрещан с повече приветствия и обеди, отколкото може да поеме, докато хубавите книги, ако изобщо бъдат забелязани, се сблъскват със студенина и недоверчивост или, което е още по-лошо, с невежествена и злонамерена критичност. Очевидно е, че критиците както у нас, тъй и в чужбина просто не знаят как да подходят към тоя автор. Гледат на него твърде повърхностно, сякаш е един от многото градски драскачи, възхваляващи управлението на мистър Еди-кой-си, ала той вече принадлежи на литературата и успехът му ни най-малко не зависи от благоразположението на критиците, добронамереността на книгопродавците или удовлетворението на читателите. По отношение на своите съвременници той има повече да даде, отколкото да получи. Той е същата силна и владееща занаята си личност като на времето Самюъл Джонсън и точно като него придава престижност на литературната дейност — защото малцина са днес надмогналите литературното чиракуване и издигнали се не само до способни писатели, но и до значими мислители. С остарели и критично вперени очи е невъзможно да се възприеме автор като Карлайл. Съдържателната страна на трудовете му за тях остава невидима и те се вторачват в обилието от трудноразбираеми маниеризми, германизми и всевъзможни ексцентризми, като навремени с необяснима проницателност съзират и по нещо вярно. Поради последното на Карлайл се признава, че притежава това, което наричат гений. Не познавам възрастен човек, за когото томовете на Карлайл да не са безнадеждно непристъпни. Езикът му бил глупава поредица от препятствия; ала за много ясномислещи младежи това е най-чистият английски, който настървено поглъщат с такава наслада, сякаш е хляб и масло. Бащите недоумяват, че децата им тъй охотно преминават на такава храна и я смилат без всякакви затруднения. Поклащат недоверчиво глави пред безграничния им възторг и отбелязват, че „мистър Карлайл е много учен човек“; понеже наистина и те самите, нежелаейки да изостават от времето си, са си набавили граматики и речници и самоотвержено пришпорват мозъците си поне малко да навлязат в джунглата, и не могат да отрекат, че веднъж уловили нишката, четенето, стига да е всеотдайно, е тъй увлекателно, както да следваш мислите на Блакстоун. Просто четене, пък макар и с най-добри намерения, в случая е недостатъчно; тия книги изискват едва ли не да бъдат пренаписани от читателя. Който е имал щастието да прочете тия книги във върхово време от своя живот, когато възможностите за възприемане и усвояване са най-големи, само той е вникнал истински в тях.

Мнозина са черпили от тоя извор със странното усещане, че вкусват водите на някоя Аретуза, бликнала изпод морето чак откъм Германия, сякаш сбраното в тия книги е отлежавало по тамошните тавани при постоянната опасност да бъде унищожено като непотребно. От кой немски океан, от коя Херцинина гора бавно-бавно се е преселвал в Англия и дали вече е целият там — това не зная. Ето тая му статия например не е била огласена нито в Хамбург, нито в Лондон. Навярно е пристигнала контрабандно. Въпреки това според мен подобен вид стоки не могат да бъдат внасяни по такъв начин. Колкото и усърдни да са докерите и да са натоварили овреме кораба, та само се чака да дойде неделята, да задуха попътен вятър, че да вдигнат котва и да опънат платната, всичко, притежаващо трансцендентална, непреходна стойност, ще се съпротивлява на попътния вятър, умело ще пропусне тая неделя — защото то просто не пътува в неделя, когато сухари и свинско месо поемат в открито море и моряците викат „Ура!“ То не може да съжителства с другия товар, па макар да се наруши общото равновесие. Не е съвсем безопасно да се изпраща подобен експлозив, освен ако сами не пътувате като свръхтовар. Човек отнася себе си там, където отива; ала и най-малката добродетел не е в състояние да се придвижи сама, тя е недвижимо, а не движимо имущество; който иска да я запази, трябва да приеме да го купуват и продават заедно с нея.