Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Не е моя работа да определям какъв да бъде стилът му. Нито пък друг освен него може да решава какви да бъдат мислите му. Не може да се иска от него да пише винаги като в главата за Бърнс или като в „Животът на Шилер“ или пък като някъде другаде. Не, мислите му винаги са текли неправолинейно и буйно. Може би колкото повече остарява и пише, толкова по-верен изказ намира — някак по-човечен, по-волен, достигащ равнището на мисълта-първоизточник. За мен неговият прозаичен стил е най-богатият, който познавам.

Какво значение има какво прави нечий стил понятен като мисълта му? Буквално стилът всъщност не е нищо повече от stylus, сиреч писалката, с която се пише, та не си струва тя да се подостря, лакира или позлатява, ако от това няма да започне по-добре да записва мислите. Писалката е за използване, а не за съзерцаване. Важният въпрос е не дали Поуп е имал изискан стил, сиреч дали е писал с пауново перо, а дали е изказал полезни мисли. Преведете дузина пъти една книга от един език на друг — какво ще остане от стила й? Повечето книги ще излинеят, направо ще се изличат от това мъчение. Писалката, записала поемата, се счупва бързо, ала поемата остава. Вярвам, че в края на краищата Карлайл има многобройни читатели и е прочут днес най-вече с оригиналния си стил, както и че идните поколения ще са достатъчно благоразумни, че да му бъдат благодарни, задето до голяма степен разкрепости езика, освободи го от букаите, които една ограничена, безпътна и педантична литературна прослойка му бе надянала, и даде пример за волна, естествена езикова употреба. Ничии мисли не са нови, ала стилът, даващ им израз, е оная несекваща новост, която радва и освежава. Ако трябва да отговоря на въпроса, дали масата хора говорят тъй, както редовите писатели и критици пишат, или по-скоро както Карлайл пише, ще се наложи да отбележа, че той е първият, започнал действително да пише на говоримия език, както и че всичко останало е само ПОДОБИЕ на език — дори не просто най-добрият начин за завоалиране на мислите, а често начинът да се поминува без всякакви мисли.

В картинното си описание на Рихтеровия стил Карлайл постига доста точно описание на своя собствен; несъмнено това е бил пълноводният извор, който пръв е отприщил езика му и го е изпълнил с вдъхновение за също такава волност и непривичност. „Неговият език, пише Карлайл за Рихтер, стене от неописуеми метафори и алюзии, отнасящи се до всичко човешко или божествено, и напира не като река, а като потоп, ту тук, ту там завихрящ буйни, клокочещи въртопи“; ала „обичайното стелене на талазите“ при Карлайл нивга не „изчезва от погледа сред невъобразимия грохот“. И нататък: „Самият му език е титаничен — дълбок, силен, необуздан, искрящ в несметни багри, смесица от несметни съставки, струящ из заплетени лабиринти.“

Накратко, ако е желателно човек да бъде красноречив, да говори много и да се обръща главно към своите съвременници, то тогава стил като тоя съвсем не е лош. Ако пък човекът желае да е пионер в непознати сфери на мисълта и да говори на смълчаните бъдни векове, то тогава бих му препоръчал да се стреми повече към стила на Гьоте, отколкото към тоя на Рихтер; не че Гьоте е достигнал изказ, заслужаващ върховното признание на човечеството, ала тоя изказ може да служи като пример за най-доброто, което с успех може да се постигне.

Нямаше ли лош стил, нескопосано писане, времена на упадък, изобщо не бихме се замисляли що е стил, изящна словесност, Августинска епоха. Карлайл има какво да каже. По своя замисъл и същност творбите му не са това, което обикновено се приема за художествено, макар че едва ли има друг английски писател, проявяващ равен на неговия литературен талант. Това са художествени произведения, съизмерими с ралото, мелницата и парната машина — не са ни картини, ни статуи. Има писатели, които оказват голямо въздействие върху учените глави, ала никой не е въздействал тъй силно върху всички, които могат да четат. Другите дават съвети, а той ги облъхва със съчувствие. Не е малко достойнство, че у него няма и следа от капризното поведение, горделивостта, префинената простащина, префърцунената, неплодотворна уединеност и студенината на разглезените деца-гении. Той няма нужда да бди над своята перла — нейната яркост иде от човечността и искреността му.

Карлайл е изключително вглъбен и своеобразен. Той постоянно покорява със своята неотстъпна, несломима, вездесъща човечност. Убеден съм, че нивга честната му мисъл не е плащала и най-малка дан на красиви слова и превземки, а е била устремена към най-прекия и въздействен изказ. Все достойнства, които пребъдват. Когато времето проникне дълбоко в тъканта на творбите му, тия именно зрънца ще покълнат. През последните години от Англия до нас не са достигали други проповеди като негови — проповеди за крале, проповеди за селяци и проповеди за всички прослойки помежду. Напразно Джон Бул и братовчедите му запушват уши и се правят, че не чуват тия проповеди: Природата не ще се умори скоро да ги повтаря. Има слова не тъй очевидно истинни, по-скоро предназначени да бъдат чути в идни времена, ала няма други като тия, за които е тъй невъзможно да не бъдат чути днес. Какво само фино острие бе Карлайловото „Минало и настояще“, как проникна през купища коприни и дантели и сетне гладко разряза човешките гърла, без никой да усети, без да остави и следа! Карлайл е проницателен като пророк. У него няма и зрънце от педантизма и дилетантството, които белязват нашето време. Със сигурност няма други книги, писани напоследък на четивен английски или друг някакъв език, които тъй непосредствено и въздействено, тъй укорително и същевременно окуражаващо, ободряващо, тъй ревностно и страстно да напътстват — подобно на Мохамед или Лутер; той не обръща поглед назад, за да види що за opera omnia 18 18 Opera omnia (лат.) — целокупен труд — Б.пр. е създал, а гледа все напред, към предстоящата си работа. Неговите творби са евангелия за младите му съвременници — те с радост поемат човечната му, братска реч и сетне стръвно захващат по-стари и по-нови евангелия.