Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Ала стига за това. Оплакванията ми станаха вече несъразмерни с моето недоволство.

Истина е, че трудовете на Карлайл не се радват на оня банален успех, който наричаме класически. Те предоставят богата, ала нескъпа гощавка, по време на която съвсем не ни вълнува да не би домакинът да се е пресилил и охарчил, за да нахрани гостите си. Това не са най-дълговечните или велемъдри, а най-последните слова. На неговия гений било отредено да даде израз на вълненията, напиращи в милиони гърди. Карлайл откъсва най-зрелите плодове от обществената градина, ала тия плодове вече нямат почти нищо общо с родилото ги дърво, съсредоточило силите си за извайването на пъпката в края на някоя клонка. Трудовете на Карлайл са създадени не за изучаване, а за четене с бързолетна наслада. Техният вкус и аромат напомнят това, което поетите казват за руйновинената пяна — че може да се опита само еднократно и то много бързо. Преглеждаме ли ги наново, никога не можем да открием прочетените преди време страници. И все пак тъкмо заради това тия трудове в известен смисъл представляват същински естествени продукти. Всяко нещо на тоя свят съществува веднъж и никога не се повтаря. Тия трудове са замислени да имат такъв пълен успех, че го постигат само еднократно. Това е то луксът на изкуството неговият инструмент се създава за всяка отделна и навременна употреба. Ножът, разряза хляба на Иов, престава да бъде нож, щом работата е свършена.

Ала Карлайл е преднамерено и упорито несправедлив, направо вулгарен, невъзпитан, груб; нарича ни „глупци“, „дилетанти“, „еснафи“, намеквайки навремени за неща, които не биха звучали добре, ако се изрекат. Да беше възприел вестникарския спи и оттеглил тия скверни названия… Ала къде е читателят, който не извлича известна полза от подобни прозвища, отнасяйки ги към самия себе си?

Всъщност Карлайл е най-добронамереният и съвсем не безпристрастен писател. Той прави всичко възможно, за да съзре доброто у безпътника или шарлатанина. В неговото братско всеопрощение, в непринудената му, някак детска търпимост и честия му, искрен стремеж да прояви съчувствие към всекиго има нещо направо християнско във възможно най-редкия и непривичен смисъл на думата. Възприемем ли собствената му класификация, бихме го нарекли литератор-герой. В Англия няма по-благороден работяга от него — нито в Манчестър, нито в Бирмингам, нито в мините наоколо. Ние не знаем по колко часа на ден се труди той, нито пък за каква точно надница — единственото, което знаем, са резултатите от тоя труд.

Без да подценяваме искрените, възторжени и правдиви портрети на Бърнс, Шилер, Гьоте и други, трябва да признаем, че от Карлайл не става критик на поезия. В неговата книга за героите 21 21 „За героите, култа към героите и героичното в историята“ (1841) — Б.пр. Шекспир, героят сред поетите, е застъпен твърде слабо. Влечението на Карлайл, както вече стана дума, е към хората на усилието, към ония, които не използват житейските дадености, а смело се домогват до повече в своя живот. „Всъщност, отбелязва той за Кромуел, трябва да обърнем внимание на здравия практически УСЕТ на тоя човек, на постоянния му стремеж към практически полезното и приложимото, на способността му да съзира действително значимото.“ Трябва да имате много яки нозе, за да може той изобщо да ви забележи. Карлайл е истински англичанин в преклонението си пред практически устроените люде и в ненавистта си към вятърничавите, разпалени глави, под които не стоят здрави нозе. Той с радост би ги съборил на майката земя, та дано поемат малко сила от нея. Често съм се питал как ли е открил Бърнс и дали и до днес не дължи много от възторженото си отношение към него на родния пейзаж и сходните им ранни впечатления. Ако „Лайсидас“ и „Комус“ се бяха появили в „Блакуд Магазин“, едва ли изобщо би ги прочел, а още по-малко да го накарат да очаква „Изгубеният рай“ 22 22 „Лайсидас“, „Комус“, „Изгубеният рай“ — поеми от Джон Милтън — Б.пр. . Въпросът за благоденствието на Англия е въпрос практически. За благоденствието на Англия се изисква герой, а не поет. За друго се изисква поет и поетът отговаря на други изисквания. Карлайл в Лондон, здраво притиснат от тоя въпрос, не вижда място за менестрели и рапсоди. Нека кралете си имат бардове, стига да има крале. В Лондон Омир СЪС СИГУРНОСТ би стигнал до просешка тояга. Карлайл живее в Челси, а не в равнините на Индия или в прериите на Запада, където почти няма жива душа и човек е принуден най-малкото да си ПОДСВИРКВА.