Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

У Карлайл няма философия за философи, а само философия дотолкова, доколкото се приема, че всеки си има своята; няма система, различна от самия човек — ала напълно единна, разбира се; никакво развитие отвъд първото предизвикателно твърдение, протръбено сякаш с тромпет. Едно е сигурно — че най-добре е да правим нещо сериозно и за цял живот, това е тя: най-насъщната философия. Непостижимото дотогава предписание „Познай себе си!“ 26 26 Надпис на Храма на Аполон в Делфи — Б.пр. Карлайл превръща в частично постижимото „Познай с какво можеш да се занимаваш!“. „Sartor Resartus“ е навярно най-слънчевият и най-философският, както и най-автобиографичният му труд, в който той най-пълно се позовава на младежките си преживявания. Ала и тук навсякъде ни липсват тихи езерни дълбини, па макар и със застояли води, та трябва да се подчиним на скоростта и вихъра, все едно сме на кънки и правим всевъзможни повече или по-малко умели чудновати движения напред-назад като при гребане, изстъргвайки вдлъбнатини и кръгове в леда. Талантът почти се покрива с гения. Понякога е за предпочитане да навлезеш в необятен мочур, та да почувстваш земните сокове.

Пред някои философи с по-голяма дълбочина Карлайл изглежда като честно, позагубило надеждите си момче, което се е вкопчило в отделни детайли от техните вселенски построения. Философията, то се знае, се заключава в представяне на истини, от които човекът обхваща само дребни и незначителни части; истини безкрайни, съответстващи на безкрайността, по отношение на които самият предмет и целите на тъй наречената практическа философия и всичките й разновидности си остават просто думи. Не би било позорно за един философ, ако познава бъдещето по-добре от миналото, че и от настоящето. То е по-достойно за познаване. Такъв философ би предвиждал, би предсказвал предстоящото, сиреч единствено съществуващото под прикритието на видимото, отдавайки малко значение колко бързо завира водата или как се развива въпросът за благоденствието на Англия. Той няма какво да се занимава с благоденствието на Англия или с националния й дълг, който едно жизнено поколение не би наследило. Един философ би трябвало преди всичко да има по-истинно разбиране за нещата от останалите хора и философията му да обхваща всички обстоятелства на живота. Да живееш като философ означава да живееш не глупашки като останалите хора, а мъдро и в съгласие с вселенските закони. След като Карлайл не сторва две крачки във философията, няма ли кой да стори три? Досега пълзяла, прилепнала о скалната твърд, философията напразно протяга пипала в много посоки. Трудно ще изненадате Карлайл с разказ за значим човешки опит, ала в някое кътче или ъгълче от съчиненията му ще откриете, че изграждайки философията си, понякога мечтае за това.

За да обобщя в няколко думи най-сериозните си възражения, ще кажа, че Карлайл насочва към дълбочина — при това не мимоходом, а съвсем отчетливо, — след което не навлиза в нея. Бих искал да узная повече за онова, за което и той иска да знае повече. Ако някоя ярка звезда или плътна мъглявина се вижда от неговата, ала не и от нашата гледна точка, интересите на науката диктуват тоя факт да ни бъде съобщен. Вселената очаква всеки човек да изпълни дълга си в пределите на своята географска ширина. Искам да чуя повече за вътрешния живот на Карлайл, повече химни и молитви и по-малко жалби и възхвали; ще ми се да говори повече от душа и по-малко от талант; да се обръща към читателите си направо, а не отстрани; да изрича каквото вярва, без да се бои, че хората не го вярват, с упование, че винаги ще бъде разбран. Геният му би могъл да покрие цялата земя с великолепни палати, та читателят да отсяда в тях, ала наместо това той се вижда принуден да опъва шатрата си в пустинята или по планинските върхове.

Опитам ли да намеря цитат, който най-добре да представя тоя човек, признавам, че се озовавам пред изключителна трудност, понеже философията му съвсем не е от поговоръчен, сиреч сентенциозен тип, а се развива бавно и постепенно, издигайки неусетно читателския хоризонт и разнищвайки мисълта до най-големи подробности, така че напразно диря бляскавите пасажи, в които теза и антитеза са откроени, додето накрая се видя принуден да цитирам целия труд. Това, което у писател с по-малък размах би било твърдение, обединяващо цялото изложение, негова колона на победата, негов Херкулесов стълб и ne plus ultra 27 27 „Ne plus ultra“ (лат.) — „Не повече оттатък“, т.е. краен предел — Б.пр. , у Карлайл често е същата мисъл, ала разгъната — няма Херкулесов стълб, а широк обзор на север и на юг, по целия Атлантически бряг. Херкулесовите стълбове тук са други, подобни на фарове далеч на хоризонта, та чак до Атлантида, издигнати от древни и днешни пътешественици; и навсякъде, където нашият пътешественик достигне, той завладява и колонизира, като незабавно настанява там свръхнаселението на Лондон. Всъщност това, което бих изтъкнал у Карлайл, е неговата жизнена енергия, а не една или друга мисъл, равнозначна при него винаги на изречение (sententia), тъй както у съвременниците му Колридж, Ландър и Уърдсуърт. Опитвал съм се не да подбирам измежду творбите му, а по-скоро да ги разглеждам всичките като едно цяло, подобно на самия автор. Не толкова съм изучавал тия творби, колкото съм ги запаметявал. Другото би изисквало по-безпристрастен и може би не тъй справедлив поглед.