Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Всички произведения на Карлайл могат чудесно да се обединят под заглавието на едно от тях, а именно „За героите, култа към героите и героичното в историята“. По тая дисциплина той е Ректор в Световния университет, измествайки дори Плутарх. Тая съкровена, жива, благородна и великодушна съпричастност към героите от историята — не към един от една епоха, а към четиридесет от четиридесет епохи, — тоя несравнимо възторжен поглед към значимото от миналото — отсяващ, разбира се, маловажното, ала подобни отсявания някога са били закон, — всичко е, за да бъде превърнато съвремието ни в епоха оценяваща, сякаш един период от човешката история е завършил, та сега се правят равносметките. Тоя воин разказва, поставяйки нови акценти, което го превръща в забележителен хранител на славата за поколенията. А с каква мъдра прецизност е подбрал героите, съобразявайки се със своя и с техния гений: Мохамед, Данте, Кромуел, Волтер, Джонсън, Бърнс, Гьоте, Рихтер, Шилер, Мирабо — нима някой от тях може да бъде пропуснат? Именно те са, за които ни се иска да прочетем. У Карлайл няма да открием само обичайната хладна и школувана взискателност на учен и критик, ала и нещо далеч по-човешко и вълнуващо. Неговите похвални слова притежават блясъка и топлотата на приятелството. В тях има възхита не само от славата и от неведомите, невероятни неща, но и от сродните души тия, с които не краткотрайно, а цял живот е вървял.

Завърнат ли се един ден на тоя свят, някои от Карлайловите герои несъмнено биха се усетили неловко да се придържат към установената представа за доброто им поведение, за личността им; ако пък Карлайл успее, следвайки особеностите на един характер, да изложи живота му по-съвършен, отколкото е бил в действителност, едва ли бихме имали сериозна причина да недоволстваме. Нямаме нужда от дагеротипно уподобяване. Всяка биография преповтаря тази на Адам, човек с голям опит, а времето отмива незначителното от отделната съдба, та историкът да я запълни с общовалидни истини. Ако някои от изтъкваните добродетели не са принадлежали на описвания герой, то навярно са присъщи за неговия биограф — значи, грешката не е фатална. Всъщност това е единственият начин, а друг и не желаем, да се докоснем до една историческа личност — освен ако не разровим гроба й, по-пряк път няма. Че нали затова е умрял героят! Положително не за да остава при костите си.

Несъмнено Карлайл притежава склонността да ПРЕУВЕЛИЧАВА героичното в историята, сиреч да изгражда пред читателя идеалния герой — това напълно му се удава. Нямам нищо против в което и да било отношение с изключение на някои незначителни подробности. Какво щеше да е историята, ако той не я преувеличаваше? Как става тъй, че историята трябва да чака не натрупването на факти, а човека, който да я напише? Епохите се изнизват, забравяйки многобройни събития, ала за всяко едно забравено той си припомня две. Мухлясалите страници на историята съдържат, подобно катакомбите, само тленни останки, ала гръдта на гения е мястото, където са балсамирани душите на героите. Там няма почти никак от това, което се разбира под критичност, всичко е любов и почит към качества — не относително, а абсолютно велики, понеже възхитителното у човека е безкрайно и ние не можем да му наложим граници. Оттук и причината за изтляването на смъртното и за пребъдването на безсмъртното и божественото. Има нещо направо древно в начина, по който Карлайл пише за героичното, та започваме да мислим, че Герои и Полубогове, Парки и Фурии още съществуват; обикновеният човек за него е нищо, ала подир смъртта си героят бива обожествен и получава място на Небето, също както в религията на гърците.

Преувеличаване! Та нима има добродетел, приписвана человеку без преувеличаване? Та нима съществува грях без прекомерно преувеличаване? Нима не се самопреувеличаваме пред самите себе си, нима се виждаме такива, каквито в действителност сме? Не сме ли до един все велики? Говорим ли изобщо за това, което всъщност представляваме? Живеем посредством преувеличения. Нима има друго, което да ни носи повече радост? Светкавицата е преувеличение на светлината. Преувеличена, историята е поезия, истина, прехвърлена в нови измерения. За дребния човек всеки по-едър представлява преувеличение. Който не може да преувеличава, е неспособен да изрече истина. Според мен никоя истина, изглеждала за времето си единствена, не е била изречена без някакъв вид наблягане. Също както на хората с увреден слух трябва да се говори силно, та постепенно човек придобива навика да крещи на всички. На извънмерно преувеличение дължим възторга си от древногръцката поезия и философия, от египетските руини, от всички шекспировци и милтъновци, от свободата и християнството. Отдаваме значение на тоя именно час, а не на някой друг. Не справедливост, а благодат е в основата на живота ни. Както справедливостта, която съблюдаваме във всекидневното общуване помежду си, не е отстояваната от съда, така и историческата справедливост, която величаем, не е достигната посредством точно претегляне на фактите. За да приемеш някого, бил той и последният окаяник, трябва първо, по силата на някое добро стечение на обстоятелствата, да развиеш чувство на възхищение, дори благоговение пред него, а по-голямо преувеличаване от това няма.