Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Тъй или иначе не си струва да отделяме повече внимание на обвиненията в немска закваска, понеже всички вече признават, че Карлайл е англичанин, жител на Лондон. Английският е неговият майчин език — въпреки шотландския и многобройните други акценти, с които се изразяват мисли, израсли не непременно от родната земя. Стилът му е подчертано говорен и е наистина странно да го видиш разгърнат на хартия. Това не е литературен или класически стил, лишен е от музиката на поезията и високопарността на философията, а е поел неспирното ритмично движение на говорната реч. Той отеква в ударни, естествени, живи, раздвижени тонове, тътнещи, трещящи, гърмящи като оръдейни изстрели и притежаващи същата изтребителна сила. Доколкото е достойнство на изложението писаното слово да съответства на говорното, а говорното слово от своя страна — на свежата, целеустремена мисъл, както и на неизкристализиралите още помисли, на безреда връхлитащите ни лоши и добри предчувствия, то тоя писател няма, струва ми се, равен в литературата.

Той не е повече мистик от Нютон, Аркрайт или Дейви. Не е написал ни един, нито дори половин мъгляв ред. Мисълта му е ясна като дневна светлина, та може да се чете дори и бежешком — всъщност тая мисъл може да се чете и следва САМО бежешком. Тя е отчетлива като картина, с която Карлайл ни казва само какво вижда отпечатано с най-едрия английски шрифт върху лицето на нещата. Той изрича изконно английски мисли на типично английски наречия — защото трябва да се признае, че познава не едно от тях. Всички английски и всички европейски графства плащат налог на неговия гений — защото да си англичанин не означава непременно да си затворен и тесногръд и да се стремиш към одобрението само на най-близкостоящия. И въпреки това по-саксонски писател от Карлайл няма. Когато превеждах фрагменти от саксонска поезия, се натъкнах на същия ритъм, който тъй често се появява в неговата творба за Френската революция. А искате ли да знаете откъде идват повечето от тия възненавидени карлайлизми и германизми, то прочетете най-хубавата проза на Милтън, прочетете и речите на Кромуел, които Карлайл извади на бял свят, или пък отново се вслушайте в майчиния си език. Толкова за немската закваска на Карлайл.

Няма съмнение, че в познаването и изкусната употреба на английския език Карлайл е ненадминат майстор. Умелият подбор на думите и силата на неговия изказ надхвърлят дори удивителните му способности на историк и критик. В тоя смисъл житейският му опит не го е ощетил, а го е снабдил с такъв запас от крилати, че и ногата слова, за които може би едничък лондонският живот е причина. Карлайл ме кара да усещам богатството на езика. Той преобръща цялата Природа, преравя до последното ъгълче човешките запаси, докато открие най-подходящия за мисълта си символ. Той не черпи от речници, от словници, а от самата словна работилница, та е отворил безкрайна работа за лексикографите. Да, английският е неговият майчин език също както и за вас, ала при него той не е оня мънкащ, сумтящ, гъгнив брътвеж, завоалиращ мисълта, а островърхо, неуморимо, несломимо оръжие. Карлайл владее тоя език както никой от нас, та ще е полезно за всеки, който ще дава обява за изгубен кон или пък трябва да пише било съобщение за сбирка на градската управа, било проповед или писмо, да се позанимава с тоя ненадминат писмописец, чиито знания надхвърлят граматиката и речниците.

Струва си да се спрем по-подробно на стила като на една от най-значимите особености, които при съществуващото разстояние мога да различа у тоя човек. Стилът му напълно съответства на смисъла, поема цялата му тежест и нивга не изнемогва, не се олюлява под нея. Книгите му са мастити и трудоемки като всичко, което се прави в Англия, ала в същото време са четивни и наситени с изящество. Те издават огромна, добре свършена работа, при това очистена от всякакви отпадъци, също като лъскавите прибори, които блестят по витрините, докато коксът, прахолякът, пиленето, шлайфането и всичките досадни производствени подробности са останали далеч в Бирмингам и вече никой не се сеща за тях. Карлайл е изкусен архивист, хронист, писател. При него всичко се обръща на писмо — жестове, намигания, кимвания, многозначителни погледи, местни говори, жаргони, акценти, пантомима и какво ли не още, което е тънело в мълчание, преди той да го изрази в писано слово. Селянинът, който стъписал градския адвокат, когато го накарал наред с другото да запише и как подвиква на коня си, едва ли би стъписал Карлайл — той би намерил подходящата дума, правилна и съществуваща в езика, която на часа би подкарала впряга. Та помислете само за неспирния говорен поток, който във всеки миг от денонощието се лее в безчетни изби, тавани, салони и „само към полунощ отслабва“, както отбелязва Карлайл по повод на французите — каква капка в морето е писаното слово! Чувство, мисъл, реч, писмо — и нека добавим, за да затворим кръга, — поезия и вдъхновение — как постепенно чезнат те, преминавайки през поредица от сита, додето влязат накрай в историята и класиката; все едно океански грохот, заглъхнал в горско шумолене и удавен в мише скрибуцане, така те притихват в абзаци, редове, препинателни знаци. Малцината, които умеят да говорят като по книга, обикновено биват само писмено документирани. Докато Карлайл документира един нов вид Lieferung 16 16 Lieferung (нем.) — тук: послание — Б.пр. .