Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

На сутринта излязох на прага, за да погледам през мъглата гъските, които плуваха навътре в езерото на петдесет рода от брега — бяха тъй едри и шумни, че Уолдън изглеждаше като изкуствено басейнче, направено за тяхно забавление. Но когато приближих, всичките двадесет и девет гъски изведнъж излетяха по даден от водача им сигнал и силно пляскайки с крила, вече построени в редица, описаха кръг над главата ми и се устремиха право към Канада, с надеждата да закусят в някое по-тинесто езеро, подканяни навремени от крясъците на своя водач. В същото време излетя и ято патици и последва на север своите гръмогласни родственици.

Цяла седмица след това утринната мъгла ехтеше от крясъците на един самотен гъсок, който търсеше своята женска, огласяйки гората с пронизителни звуци, каквито тя едва побираше. През април на малки ята долетяха гълъбите, а не след дълго над моята поляна зацвъртяха и градските лястовички; нямах представа, че в града има толкова много, че да останат и за мен, та затова реших, че принадлежат към оня стар лястовичи род, който е обитавал хралупите още преди бял човек да стъпи на тия места. Почти навсякъде по света предвестниците на пролетта са костенурките и жабите, сетне с песни долитат лъскавопери птици, поникват треви и се отварят цветни пъпки, а ветровете духат, за да поправят това леко отклонение на полюсите и възстановят равновесието в Природата.

Едно след друго годишните времена ни се виждат от прекрасни по-прекрасни, но настъпването на пролетта е като сътворяването на Космоса от предвечния Хаос и възцаряването на Златния век:

Един-едничък тих дъждец е достатъчен, за да насити зелената багра на тревата. Тъй всяка добра мисъл съживява нашите надежди. Бихме били блажени, ако постоянно живеехме в настоящето и се възползвахме от всяка случайност по пътя ни, както тревата от росната капчица, а не губехме времето си в разкаяние за пропуснатите възможности — при това с чувството, че изпълняваме дълга си. Навън е пролет, а ние още се потриваме като през зимата. Прекрасното пролетно утро опрощава всички грехове. В него няма място за порока. Под лъчите на такова слънце 331 331 По Айзък Уотс, „Химни и духовни песни“. Тук Торо заменя думата „лампада“ със „слънце“ — Б.пр. и най-заклетият грешник може да се върне в лоното на праведността. Възвърнали невинността си, съзираме и невинността на ближните. Довчера може да сте смятали ближния си за крадец, пияница, развратник, да сте го съжалявали и презирали, а Светът да ви е изглеждал непоправимо порочен, но ето че в тоя първи пролетен ден слънцето разлива топлина и светлина, пресътворявайки света, и вие виждате ближния си, зает с мирен труд, виждате обезкървените му, оттекли вени да набъбват от радост и възторг пред новия ден, порочното му тяло да сеща пролетта с невинността на дете и забравяте за всичките му прегрешения. Около него витае дух на благост, дори на святост, търсещ — макар плахо и неумело, също като новопородил се инстинкт — начин да се прояви и за кратко ехото на хълмовете замлъква за всяка груба шега. Виждате как под загрубялата му кожа напират крехките кълнове на нов живот — нежни, свежи и невинни като едва наболи стръкчета. Дори и той е влязъл в радостта на Господаря си 332 332 Матей, 25:21 — Б.пр. . Защо в такъв ден тъмничарят не отвори вратите на тъмницата, съдията не прекрати разглеждането на делото и проповедникът не разпусне паството? Защото са глухи и слепи за повелите Господни, та не приемат прошката, която той щедро им дарява.

„Стремежът към доброто, който всекидневно се ражда от безметежното и благотворно дихание на утринта, будейки любов към добродетелта и омраза към порока, приближава човека до изначалната му природа — така млади филизи изникват покрай дънерите на изсечената гора. И обратно: злото, сторено през деня, спира растежа на едва наболите кълнове на доброто и ги унищожава.

Ако растежът на тия кълнове дълго бива потискан така, благотворното дихание на вечерта не ще бъде достатъчно, за да ги съхрани. А когато диханието на вечерта стане недостатъчно, за да ги съхрани, тогава човешката природа престава да се отличава особено от животинската. Виждайки, че някой е загубил човешката си природа за сметка на животинската, хората заключават, че поначало е бил лишен от присъщия човеку разум. Но тъй ли трябва да се разсъждава за същината човешка?“ 333 333 Менций, „Произведения“, кн. VI „Каю Дзъ“, ч. I, гл. 8 — Б.пр.