Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Залезе ли слънцето, пясъкът престава да се свлича, но на сутринта поточетата ще рукнат отново, разклонявайки се на безчетни струйки. Ето ви нагледен пример за образуването на кръвоносните съдове. Ако човек се вгледа внимателно, ще забележи, че от топящата се маса най-напред изпълзява поточе размекнат пясък със заоблено, капкообразно крайче, подобно на върха на показалец, и бавно, наслуки, започва да си проправя път надолу; малко по-късно, когато слънцето се поиздигне и топлината и влагата се увеличат, водата в него — подчинявайки се на същия закон, на който е подвластна и по-инертната субстанция — се отделя от нея и си проправя криволичещ улей, сиреч артерия, в която навремени като светкавица помежду месестите листа и клонки проблясва сребристо ручейче и пак се загубва в пясъка. Удивително е колко бързо и същевременно изкусно се оформят пясъчните поточета, отлагайки настрани най-добрите си съставки, с които извайват острите ръбове на улеите. По същия начин извират реките. Силикатните речни наноси са костната система, а фините песъчинки и органичните вещества — нервните окончания и клетките. Какво е човекът, ако не купчина течна глина? 323 323 Иов, 13:12 — Б.пр. Върховете на пръстите ни не са нищо повече от втвърдени капки. Пръстите на ръцете и нозете ни са застинали струйки, потекли от топящата се маса на телата ни. Кой знае как би се оформило човешкото тяло под по-топли небеса. Не е ли ръката ПАЛМОВО 324 324 Palma (лат.) — длан Б.пр. листо със същите жилки и месести части? С малко повече фантазия можем да си представим ухото като лишей, umbilicaria, провиснал отстрани на главата, а долната му мека част — като капка. Човешката lip (устна) — LABIUM, от LABOR (?) — laps (се дипли) или lapses (провисва) под устната кухина. Носът е застинала капка или сталактит. Брадичката е по-едра капка, стекла се от лицето. Бузите са склонове, спускащи се от веждите към долините и срещащи препятствието на скулите. Заоблените изпъкналости по листата на растенията са също набъбнали и временно колебаещи се по-големи или по-малки капки — техните пръсти; колкото са повече в едно листо, толкова повече са посоките, в които то напира да се разтече и би се разтекло съвсем при повече топлина и други благоприятни условия.

Като че ли тоя единствен насип онагледява принципа, на който почиват всички природни явления. Създателят на нашата земя просто е патентовал листото. Кой ли Шамполион ще ни разтълкува тоя йероглиф, та най-сетне да преобърнем нов лист в живота си? Това явление ме изпълва с повече радост, отколкото изобилната родитба на лозята. Наистина в същността си то е някак екскрементно, наподобяващо все нови и нови черни дробове и черва, сякаш земното кълбо си оголва вътрешностите, но затова пък е доказателство, че Природата има утроба и действително е майка на човечеството. Така студът напуска земята и настъпва Пролетга. Това е само началото, което предшества разлистената и разцъфнала пролет, както митологията предшества истинската поезия. Нищо не очиства тъй добре от зимите пушеци и разстройства. Запролетяването ме убеждава, че Земята е още в пелени и протяга бебешки пръстчета на всички страни. И сто, нежни къдрички поникват по голото челце. В Природата всичко е живо. Листовидните повесма по насипа напомнят шлака — следователно там вътре „пещта гори“. Земята не е отломък от мъртва история, пластове, насложени един връз друг като страниците на книга, привлекателна единствено за геолозите и антикварите — тя е поезия, жива като листата на дървото, предшестващи цветовете и плодовете; тя не е вкаменелост, а от нея блика живот; в сравнение с бурния кипеж в сърцевината й животните и растенията само паразитират. Мощните й напъни ще изхвърлят останките ни от могилите. Какво като топите метали и ги отливате в най-прекрасни форми — те няма да ме ощастливят като ваянията на огизналата земя. И не само тя, но и всичко по нея е тъй пластично, както е глината в ръката на грънчаря 325 325 Иеремия, 18:6 — Б.пр. .

Не след дълго не само по насипа, но и по всеки хълм, във всяка равнина и падина студът изпълзява от земята като сънено четириного от бърлогата си и с песен се втурва към морето или на облаци отлита към други ширини. Запролетяването е помощно със своята неотвратимост, отколкото Тор с чука си: то разтапя ледовете, докато Тор може единствено да троши.

Когато снегът се поразтопи и няколко топли дни поизсушиха земната повърхност, ми бе приятно да сравнявам първите нежни косички на младата година с величавата красота на обветрените, преживели зимата растения — зимзелен, златниче, изящни бурени и диви треви, — далеч по-открояващи се и интересни, отколкото през лятото, сякаш тогава красотата им е била недозряла; дори пущицата, хвощът, лопенът, жълтият кантарион, кочото биле и други здравостеблени треви, които са неизчерпаема житница за първите птици и траурни одежди на овдовялата Природа, сега привличаха погледа. Особено ми допадаше извития като житен сноп връх на овчата опашка; той връща лятото в зазимените ни мисли и е една от формите, които изкуството обича да възпроизвежда и които в растителното царство имат същото отношение към вече съществуващите в съзнанието ни образи, каквото има астрономията. Това е древен стил, по-стар от гръцкия и египетския. Студът придава на своите ваяния неизразима нежност и изящество. Свикнали сме да ни представят тоя властелин като жесток и необуздан тиранин, а всъщност той вплита с нежността на влюбен накити в косите на Лятото.