Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Всички природни явления могат ежедневно да се наблюдават в умален мащаб край едно езеро. Сутрин плитката вода се затопля по-бързо от дълбоката, макар и не толкова силно, а вечер изстива по-бързо. Денят е миниатюрен образ на годината. Нощта е зимата, сутринта — пролетта, вечерта — есента, а часовете по пладне съответстват на лятото. Пращенето на леда свидетелства за промяна в температурата. В приветливата утрин след студената нощ на 24 февруари 1850 година отидох да прекарам деня на Флинтовото езеро и с изненада открих, че ударя ли с тъпата част на брадвата по леда, той отеква като същински гонг надалеч околовръст, сякаш че бия тъпан. Ледът взе да пращи около час след изгрева под въздействието на слънчевите лъчи, падащи косо иззад възвишенията; започна да се протяга и прозява като пробуждащ се човек, все по-гръмко и по-гръмко в продължение на три-четири часа. По пладне подремна за малко, а привечер, когато слънцето захождаше, отново запращя. При устойчиво време всяко езеро дава своя вечерен залп в точно определен момент. Но по пладне, когато въздухът не е тъй еластичен, а ледът е вече целият в пукнатини, той губи всякакъв резонанс, та вече е невъзможно да проглушиш рибите и мускусните плъхове, като удариш по него. Въдичарите казват, че „бумтежът на езерото“ плашел рибите и те не кълвели. Езерото не бумти всяка вечер и не мога да знам със сигурност кога ще започне отново, но ако аз не умея да предчувствам промените във времето, то може. Кой би предположил, че нещо толкова голямо, студено и дебелокожо притежава тъй фини сетива? Но и то си има свой закон и бумти само съгласно него със същата неотвратимост, с която напролет се разпукват пъпките. Земята е изтъкана от живот и цялата е покрита с кълнове. И най-голямото езеро е тъй чувствително към атмосферните промени, както и капчицата живак, затворена в тръбичка.

Едно от предимствата на живота в гората бе, че имах достатъчно време и възможности да наблюдавам идването на пролетта. Най-сетне ледът заприличва на медена пита и когато вървя по езерото, мога да направя с тока си трапчинка. Мъгли, дъждове, все по-топло слънце постепенно топят снега; дните нарастват чувствително; става ясно, че до края на зимата ще изкарам с наличните дърва, тъй като няма да се наложи да горя още много. Целият съм нащрек да доловя първите признаци на пролетта: да чуя песента на току-що прилетяла птица, цвъркота на ивичеста катерица, чиито запаси вече са на изчерпване, да видя как мармот се подава от зимното си убежище. На 13 март, когато вече бях чул гласовете на синия дрозд, чинката и пойния дрозд, ледът бе още около фут дебел. Времето се затопляше, а не се виждаше водата да е подрила леда или да го е разчупила и понесла по течението, както става в реките, но макар да бе напълно разтопен на половин род от брега, във вътрешността бе само шупнал и подгизнал, та можеше да пропаднеш и там, където бе шест инча дебел; ала още утре — стига да завали и да падне мъгла — и той щеше да изчезне заедно с мъглата, сякаш по силата на магия. Една година прекосих езерото през средата само пет дни преди ледът да се е стопил окончателно. През 1845 година водите на Уолдън се откриха напълно на 1 април; през 1846 — на 25 март; през 1847 — на 8 април; през 1851 — на 28 март; през 1852 — на 18 април; през 1853 — на 23 март; през 1854 — на 7 април.

Всяко явление, свързано с разтапянето на ледовете по реките и езерата и с уталожването на времето, представлява особен интерес за нас, които живеем при толкова непостоянен климат. Настъпи ли по-топло време, живеещите край реките започват да се будят от трясъка на леда, гръмовен като артилерийска стрелба, сякаш дрънчат ледени окови, и само след няколко дни от леда вече няма и помен. Така, когато алигаторът излиза от калта, земята клока. Един старец, зорък наблюдател на Природата и тъй вещ по всички природни явления, сякаш като момче е бил в стапела, където са я строили, и е помогнал да й поставят кил — сега той е на почтена възраст и не би могъл да я познава по-добре дори да доживее годините на библейския Матусал, та тоя старец ми разказа — видя ми се невероятно, че и той се диви над някои явления в Природата, тъй като смятах, че помежду им не съществуват тайни — как един пролетен ден нарамил пушката, качил се в лодката и тръгнал да лови патици. По поляните още имало лед, но не и по реката, та безпрепятствено стигнал от Съдбъри, където живее, до езерото Феър Хевън, което за негова изненада се оказало почти изцяло покрито с твърд лед. Денят бил топъл и той се учудил как е могло да се задържи такова голямо количество лед. Патици не се виждали, затова оставил лодката на северния бряг на едно островче, скрил се в храстите откъм южната му страна и зачакал. На три-четири рода от брега, където бил разтопен ледът, се откривала ивица от спокойна, топла и разкаляна вода, точно каквато обичат патиците, и той се надявал, че скоро ще се появят. Лежал така близо час, додето чул тих и явно много далечен тътен, тъй внушителен и тържествен, какъвто никога дотогава не бил чувал; постепенно тътенът се усилвал, предвещавайки нещо грандиозно и необичайно; човекът помислил, че долита огромно птиче ято и — въодушевен и нетърпелив — грабнал пушката и скочил; но какво било удивлението му, когато видял, че целият лед се е придвижил към брега и се блъска в него — ето откъде идел тътенът: отначало леко хрущене и простъргване, после до мощен гръм от пръснати по цялото островче ледени отломки и накрая — покой.