Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Додето още е януари и снегът е дебел, а ледът — здрав, благоразумният стопанин пристига от града за лед, с който през лятото да разхлажда питието си; каква невероятна, направо покъртителна далновидност — през януари, навлякъл дебело палто и нахлузил ръкавици, да се готвиш за юлската жега и жажда! А с толкова други неща изобщо не се запасяваме. Та тоя стопанин навярно не си е събрал съкровища на тоя свят 316 316 Матей, 6:19 — Б.пр. , които биха разхладили питието му на оня. Реже с трион замразеното езеро, отнема покрива на рибите и извозва естествената им среда, въздуха им, отнася я като снопове пръти, пристегнати с вериги и колове, в студени зимници, където да се запази до лятото. Когато го карат по улиците, ледът изглежда като втвърден лазур. Ледодобивците са весело шегаджийско племе; Когато веднъж отидох при тях, ми предложиха да режем заедно, но аз да съм застанел отдолу.

Една сутрин през зимата на 1846–1847 г. на брега най-неочаквано се появиха стотина души от северняшко потекло и множество коли, натоварени с неугледни земеделски съоръжения — плугове, ръчни колички, ножове за чимове, лопати, триони, гребла, че и шейни; всички бяха въоръжени с двувърхи пики, каквито няма описани в „Новоанглийски фермер“ или „Земеделски стопанин“ 317 317 Селскостопански списания, излизали в Бостън — Б.пр. . Помислих си, че са дошли да сеят зимна ръж или някакво друго, наскоро внесено от Исландия зърно. Не видях да носят тор, та предположих, че също като мен разчитаха на дебелия почвен слой, който дълго не е бил засяван. Казаха ми, че зад всичко това стоял някакъв заможен фермер 318 318 Фредерик Тюдор, наречен „кралят на леда“ в Нова Англия — Б.пр. , който искал да удвои състоянието си, досега възлизащо и бездруго на половин милион; за да удвои всеки свой долар, той смъкна посред зима едничкото палто, самата кожа на езерото Уолдън. Веднага се заловиха за плуговете и браните, работейки във възхитителен порядък, сякаш възнамеряваха да устройват образцова ферма, но додето се мъчех да разбера що за семена ще засяват в браздите, групата здравеняци започна с ловки движения да изтребват девствената почва чак до пясъка, по-скоро до водата, понеже пръстта тук е огизнала, макар да е все пак terra firma 319 319 Вж. бел. 4 към „ВЪЗВЪРНАТИЯТ (БОЖЕМ) РАЙ“ — Б.пр. , и да я откарват с шейни, та проумях, че всъщност вадят торф от блато. Тъй идваха и си отиваха дни наред, съпътствани от непривичен писък на локомотива — същинско ято арктически птици, долитащи някъде от полярните области. Но индианката Уолдън не им оставаше длъжна: я някой наемник, както върви след впряга, ще се подхлъзне в дълбока пукнатина в земята, достигаща до самия Тартар, и — загубил ума и дума, измръзнал до мозъка на костите си — с радост ще влезе на топло при мен, за да оцени като никога през живота си каква благодат е огнището; я вкочанената пръст ще откъсне парче стомана от някой палешник; я плуг ще заседне в браздата, та трябва да го отсичат.

Без ни най-малко да преувеличавам, сто ирландци, водени от надзиратели янки, идваха всеки ден от Кеймбридж за лед. Режеха го на блокове по добре известен, за да заслужава описание, начин, сетне с шейни извозваха блоковете до ледена платформа на брега и — все едно са бъчви с брашно — с помощта на железни куки, въжета и скрипци, теглени от коне, ги редяха на висока камара — стена до стена, ръб до ръб, тъй внимателно, сякаш майсторяха масивните основи на обелиск, който ще прониже облаците. Казваха ми, че в спорен ден можели да извадят хиляда тона, сиреч да нарежат около един акър лед. Дълбоки бразди, образувани от еднообразните курсове на шейните, прорязваха както леда, тъй и terra firma, а конете редовно зобеха овес от издълбани като ведра големи късове лед. Така подредиха камара от ледени блокове — тридесет и пет фута висока и шест-седем рода широка от едната страна, като пъхаха сено между външните редове, за да няма достъп на въздух, понеже и най-мразовитият вятър, стига да намери пролука, ще издълбае големи дупки, оставяйки само тънки прегради, додето накрая камарата се срути. Отначало приличаше на огромна синкава крепост, същинска Валхала, но сетне, когато запълниха пролуките с грубото ливадно сено и то се покри със скреж и ледени висулки, тя взе да напомня внушителна, обрасла с мъх развалина от лазурен мрамор; заприлича на жилището на Дядо Мраз, белобрадия старец, както го рисуват по календарите, решил навярно да прекара лятото тук. Смяташе се, че до местоназначението ще стигнат не повече от двадесет и пет процента от всичкия тоя лед, като при това още два-три процента ще се загубят при превоза. Тъй или иначе по-голямата част от камарата имаше друга, непредвидена съдба — било защото поради по-голямото съдържание на въздух ледът се бе оказал по-крехък, отколкото го мислеха, било по друга някаква причина, но той все едно не стигна до пазара. Подредените през зимата на 1846–1847 година ледени блокове с общо тегло около десет хиляди тона накрая бяха покрити със сено и дъски; през юли свалиха покритието и извозиха част от леда, а другата остана на слънце, задържа се през лятото и през следващата зима, и едва през септември 1848 г. се разтопи окончателно. Така езерото си възвърна много от отнетото.