Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Наблюденията ми върху езерото важат и в областта на етиката. Тук също действа законът за средните величини. По правилото за двата диаметъра можем не само да определим место нахождението на слънцето в нашата планетна система и на сърцето в човешкото тяло, но също тъй, прокарвайки надлъжни и напречни линии през съвкупността от всекидневните човешки дела и житейски приливи и отливи, като се съобразяваме с очертанията на бреговата ивица, можем да установим в пресечната им точка най-голямата висина или дълбина на човешкия характер. Навярно е достатъчно да знаем насочеността на бреговете му и особеностите на околността, сиреч обстоятелствата, за да определим дълбочината и релефа на невидимото му дъно. Ако човек е заобиколен от планини, от Ахилесови брегове, чиито върхове мятат връз него сенки и се отразяват в душата му, това предполага съответни дълбини в самия него, докато равните и ниски брегове наоколо подсказват собствените му плитчини. Така е и с отликите на човешкото тяло: дръзко изпъкналото чело означава дълбок ум. На входа на всеки наш залив или вдатина има плитчини, в които известно време се задържаме или донякъде закотвяме като в уютен пристан. Обикновено вдатините съвсем не са случайни, а формата, размерите и насочеността им се определят от възвишенията на брега — тия древни оси на нагъване. Когато бури, приливи и течения постепенно увеличат плитчините или нивото на водата спадне, та те се надигнат над повърхността, това, което доскоро е било само брегова вдатина, приютила някоя мисъл, се превръща в самостоятелно езеро, откъснато от океана, в което мисълта си осигурява благоприятна среда — от солено езеро става сладководно море, или пък мъртво море, а може и мочурище. Дали при появата на нов човек на земята не се надига някъде над повърхността такава плитчина? В действителност сме толкова лоши навигатори, че повечето ни мисли облитат и спохождат брегове без пристанища; познават само заливите на поезията или се стремят към сухите докове на науката, където просто ги ремонтират, но никакво естествено течение не приижда да им придаде собствен облик.

Що се отнася до колебанията в нивото на Уолдън, според мен те се дължат на снеговете, дъждовете и изпаренията, макар че с термометър и лот навярно могат да се открият подводни притоци, защото на такива места лете водата би била най-студена, а зиме — най-топла. Когато през зимата на 1846–1847 година тук вадеха лед, един ден работниците на брега не одобриха някои от довлечените блокове, понеже се оказаха по-тънки от другите и не можеха добре да се подредят; така ледосекачите откриха, че на едно място ледът е с два-три инча по-тънък, което ги накара да предположат, че отдолу има приток. Показаха ми и друго едно място, където според тях имало „пробойна“ и оттам езерото се оттичало под хълма към близката ливада — изтласкаха ме върху леден блок, за да се уверя сам. Това бе малка вдлъбнатина на десет фута под водата; мога обаче да гарантирам, че езерото няма да се нуждае от затъкване, ако не открият по-страшен отток. Някой предложи, ако открием такава „пробойна“, да проверим дали водата достига до ливадата, като в гърлото на отвора сипем цветен прах или стърготини и сложим сито на ливадния извор, за да видим дали не са преминали някои частици.

Додето правех измерванията, ледът — дебел шестнадесет инча — се люлееше като вода дори при най-слабия полъх на вятъра. Добре известно е, че върху лед не може да се използва нивелир. Макар че ледът изглеждаше здраво захванат за сушата, неговите най-големи колебания, отчетени на един род разстояние от брега с помощта на поставен на земята и насочен към градуиран прът върху леда нивелир, възлизаха на три четвърти инч. По средата на езерото колебанията сигурно бяха още по-големи. Кой знае, може би ако разполагахме с по-чувствителни инструменти, бихме могли да измерваме и люлеенето на земната кора. Когато двата крака на моя нивелир бяха на брега, а третият — на леда и насочех визьора над леда към едно дърво оттатък езерото, и най-слабото люлеене се отчиташе като отклонение от няколко фута. А когато започнах да изсичам дупки, за да измервам дълбочината, оказа се, че дебелата снежна покривка е притискала три-четири инчов слой вода върху леда, която веднага потече на широки вади от всички страни към дупките и така за два дни остави напълно суха ледената повърхност, надигайки върху си. Все едно да пробиеш дупка на дъното на кораб, за да изтече водата. Когато такива дупки замръзнат и сетне завали дъжд, едно последвало застудяване ги покрива с нов гладък лед, красиво насечен във вътрешността от тъмни нишки, преплетени в своеобразна паяжина — ледени розетки, образувани от водните струи, стичащи се от всички страни към един център. Понякога ледът се покриваше с плитки локви и аз можех да видя сянката си двойна — едната застъпила главата на другата, едната върху леда, а другата — върху дърветата или хълма.