Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

След една неспокойна зимна нощ се събудих с чувството, че ми е бил зададен въпрос, на който напразно съм се мъчил да отговоря в съня си: какво — как — кога — къде? Но ето че от широките прозорци надзърташе ведрото и безгрижно лице на пробуждащата се Природа — бликаща живот, тя не бе извила въпросително устни. Събудих се, намерил отговора в Природата и дневната светлина. Дълбокият сняг, щръкналите сред него млади борчета, самият склон на хълма, където се намираше къщата ми, сякаш ме призоваваха: напред! Природата не задава въпроси и не отговаря на въпросите на смъртните. Тя отдавна е взела своето решение. „О, Принце, нашите очи възторжено съзерцават и препращат към душата прекрасните и разнообразни картини от тоя свят. Несъмнено нощта скрива от нас част от това великолепие, но идва денят, за да ни разкрие цялото тържество на мирозданието, което се простира от земната твърд до небесните селения.“

И тъй, пристъпвам към утринните си дела. Вземам брадва и ведро и тръгвам за вода ако това все още не е сън. След такава студена и снежна нощ е нужна вълшебна пръчка, за да се справиш. През зимата вълнистата повърхност на езерото, тъй чувствителна за всеки полъх, огледално отражение на светлини и сенки, се втвърдява на фут, фут и половина дълбочина, така че може да издържи и най-тежкия впряг, а понякога я покрива и също толкова дълбок сняг, та е невъзможно да я различиш от което и да било поле. Подобно на мармотите от околните възвишения, езерото спуска клепачи и потъва в тримесечен зимен сън. Стъпил на тая снежна равнина, все едно на пасбище сред хълмовете, първо копая един фут в снега, сетне още един фут в леда, додето отворя прозорче пред нозете си; навеждам се да пия вода и съзерцавам тихата гостна на рибите, посипана като през лятото със светъл пясък, но сега потънала в мека, сякаш процеждаща се през матово стъкло светлина: тук, както и в кехлибареното небе по залез, цари вечно, ненакърнимо спокойствие, съответстващо на хладния и уравновесен нрав на обитателите. Небето е не само над главите, но и под нозете ни.

В ранна утрин, когато още всичко проскърцва от скреж, идват рибари с въдици и оскъдна закуска и мятат тънки нишки в снежното поле, за да ловят млади щуки и костури; диви люде, които за разлика от своите съграждани инстинктивно следват други навици и повели, и тъй — като идват и си отиват — се превръщат в жива връзка между отделните градове на места, където иначе връзката би се разпаднала. Облечени в груби вълнени дрехи, те сядат на дъбовата шума по брега, за да изядат закуската си; те са тъй сведущи по отношение на Природата, както съгражданите им — в останалите области на познанието. Никога не отварят книга; знаят и могат да кажат далеч по-малко, отколкото вършат. Засега делата им остават неведоми. Ето един, който лови щука с голям костур наместо стръв. Изумено поглеждаш във ведрото му, сякаш е лятно езеро — струва ти се, че е затворил у дома си лятото или поне знае къде е скривалището. Как, за Бога, е могъл да налови тожова риба посред зима? Много просто — набавил си е червеи от прогнилите пънове, тъй като земята е замръзнала, и ето ти чудесна стръв. Самият му живот е проникнал много по-дълбоко в Природата, отколкото естественонаучните изследвания, та сам той би могъл да бъде предмет на такова изследване. Естественикът внимателно повдига с ножче мъха и дървесната кора, за да търси насекоми, докато нашият рибар разцепва пънове с брадвата си и мъхът и кората се разхвърчават на вси страни. Той осигурява прехраната си, като смъква кората от дърветата. Такъв човек има право да лови риба — обичам да гледам самоосъществилата се в него Природа. Костурът поглъща червея, щуката поглъща костура, човекът поглъща щуката и тъй се запълват всички стъпала на битийната стълбица.

Разхождайки се покрай езерото в мъгливи дни, понякога с изумление наблюдавах какви примитивни средства използват тия сурови риболовци. Редят елшови клони върху тесните дупки в леда, отстоящи на четири-пет рода разстояние една от друга и също толкова отдалечени от брега, завързват на края на кордата прът, та да не се измъква, сетне я прехвърлят през елшовия клон на фут или повече над леда и прикачват отгоре й дъбово листо — смъкне ли се листото, значи рибата кълве. Додето се разхождах покрай езерото, натрупаните елшови клони изплуваха от мъглата едни след други пред погледа ми.

О, уолдънските щуки! Когато ги гледам, нахвърляни върху леда или мятащи се в кладенчетата, които рибарите издълбават в леда, оставяйки малка пролука на дъното, за да влиза вода, немея пред изключителната им красота: като че са дошли от приказките, дотолкова са чужди на градските улици и дори на гората — чужди като Арабия на живота в Конкорд. Тая ослепителна, неземна красота ги прави несравними с прехвалените от търговците на риба трески. Не са нито зелени като боровете, нито сиви като камъните, нито сини като небето; пред моите очи те разкриват дори още по-изумителни багри, подобно на цветята и драгоценните камъни, сякаш са перлите, живите nuclei 312 312 Nuclei (лат.) — ядра — Б.пр. ИЛИ кристали на уолдънските води. Целите са проникнати от Уолдън; самите са малки Уолдъни в животинското царство: уолдънчани. Удивително е, че ги ловят именно тук, че в тоя дълбок и просторен водоизточник, далеч от трополящите впрягове и двуколки, от звънкащите по Уолдънския път шейни, плуват тия златистоизумрудени риби. Никога не съм ги виждал на пазара — там биха предизвикали всеобщо възхищение. Леко, с няколко потръпвания, техният воден дух се отделя от тялото — същински смъртници, възнесли се без време към разредения въздух на небесните селения.