Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Понякога скованото от леда езеро, моят велик съсед по легло, хриптеше, сякаш му бе неудобно в постелята и искаше да се обърне на другата страна, измъчван от стомашни болки и кошмари; понякога се будех от попукването на замръзналата земя, като че някой се бе блъснал във вратата ми с конски впряг, а на сутринта откривах цепнатина в земята, дълга четвърт миля и широка половин инч.

Навремени чувах и лисиците, които в лунни нощи бродеха из снега, търсейки яребици или някакъв друг дивеч, и като същински горски кучета надаваха остър, демоничен лай, сякаш ги измъчваше някаква тревога или пък желание нещо да изразят, да излязат на светло и наистина да се превърнат в кучета, та да могат на воля да тичат из градските улици; кой знае, може би през вековете и при животните се е развивала цивилизация, тъй както при людете. Приличаха ми на първобитни хора, на пещерни човеци, които още живеят под постоянна заплаха и очакват своето преображение. Веднъж една от тях дойде под прозореца ми, стовари върху ми лисичето си проклятие и си тръгна.

Обикновено на зазоряване ме будеше една рижа катерица (Sciurus Nudsonius), която търчеше по покрива и по стените на къщата, сякаш точно с тая цел я бяха изпратили от гората. Зиме хвърлях върху снега пред вратата около половин бушел недозрели царевични мамули и с интерес наблюдавах различните животни, промъкващи се към примамката. По здрач и през нощта редовно идваха зайци и си хрупаха до насита. Рижи катерици по цял ден сновяха между гората и дома ми, забавлявайки ме с маневрите си. Най-напред рижата катерица се промъква предпазливо между церовете, придвижвайки се по снега на къси подскоци, подобно на листо, подемано от вятъра — ха насам, ха натам, — с удивителна бързина и голям разход на енергия, сякаш се е обзаложила; редувайки невероятно чевръсто малките си лапички, тя обаче не изминава повече от пет-шест фута наведнъж; сетне внезапно спира с възможно най-смешното изражение и се премята, като че ли цял свят я гледа — във всички движения на една катерица, та дори и сред най-затънтените горски кътчета, има показност също като в танца на балерина, — и така губи в очакване и озъртане много повече време, отколкото ако измине без бързане целия път — макар да не съм виждал катерица да върви бавно, — и после изведнъж, преди да се усетиш, я съзираш на върха на някой млад бор да потрива лапички, все едно си навива часовника, и да гълчи въображаемите зрители, бъбрейки на себе си и на целия свят, но защо — така и не можех да разбера, а вероятно и тя самата не знае. Накрая достига царевицата, харесва си някой мамул и стрелкайки се отново в зигзаг, се покатерва върху купчината дърва под прозореца ми, където остава с часове и ме гледа в очите, като навремени прибягва за нов мамул; отначало гризе настървено и хвърля наоколо си полуизгризаните кочани, сетне става по-придирчива и започва да си играе с храната, опитвайки само вътрешността на зърната, додето кочанът, който небрежно подпира с една лапичка на най-близката цепеница, й се изплъзне и падне на земята — тогава тя го поглежда отгоре, сякаш пред нея е живо същество, но някак нелепо разколебана дали да слезе да го вземе, дали да прибяга за нов, или просто да си тръгне, ту мисли за кочана, ту се заслушва в шума на вятъра. Така малката нахалка похабява доста мамули за една сутрин, додето накрая подбере някой по-дълъг и налят, значително по-голям от нея, и придържайки го умело, се отправя към гората — същински тигър, понесъл бизон — с присъщите й зигзаги и чести поспирания, едва-едва кретайки с прекалено тежкия за нея мамул, като постоянно пада, но винаги по диагонал, решена да се справи на всяка цена; удивително лекомислено и капризно създание! Така отнася мамула до хралупата си, може би се изкатерва с него до върха на някой бор на четвърт миля оттук, та после намирах из гората разхвърляни на всички посоки кочани.

Долитаха и сойки. Те отдалеч известяваха за себе си с неблагозвучните си крясъци, плахо прелитаха от дърво на дърво все по-близо и по-близо и кълвяха останалите след катериците зърна. Сетне, кацнали на някой боров клон, припряно се мъчеха да глътнат прекалено едрите за тях зърна и се задавяха; след много усилия успяваха да ги повърнат и им трябваше цял час, додето ги натрошат с човки. Това бяха истински крадли, та не хранех към тях особено уважение; докато катеричките, макар и отначало срамежливи, се държаха тъй, сякаш вземат това, което по право им се полага.

Заедно със сойките долитаха и цели ята синигери; те също обираха останалите след катериците зърна, но сетне ги отнасяха до някое близко клонче, застъпваха ги с крачета и започваха да ги кълват с малките си човчици, все едно са насекоми по дървесната кора, додето ги раздробят достатъчно за нежните си гърла. Няколко от тия пиленца долитаха всеки ден от гората, за да покълват по купчината дърва или да похапнат от трохите пред къщи — долитаха с леко пърпорене и чирикане, напомнящо звънкането на ледените шушулчици в тревата, или с игриво „дей дей дей“, или по-рядко, в пролетно топли дни, с пронизително лятно „фи-би“. Така свикнаха с мен, че накрая едно синигерче кацна на наръча дърва, който внасях вкъщи, и започна да кълве без всякакъв страх. Веднъж, както прекопавах една градина в града, за миг на рамото ми кацна врабче и аз съзрях в това по-високо отличие, отколкото в каквито и да било еполети. Накрая се сприятелих и с катеричките и навремени, ако се окажех на пътя им, те притичваха през обувките ми.