Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Преди земята да побелее цяла, както и в края на зимата, когато снегът по южния склон на хълма и покрай купчината дърва започнеше да се топи, от гората сутрин и вечер пристигаха да се нахранят лещарки. Накъдето и да тръгнеш из гората, непременно някоя лещарка ще изхвръкне току пред теб, разтърсвайки сухите листа и клони, от които снегът се разхвърчава и сетне се посипва като златен прашец на слънчевите лъчи. Тая неустрашима птица не се бои от зимата. Често я затрупват преспи и казват, понякога сама се заравяла в рохкавия сняг и се укривала ден-два. Случвало се е да подплашвам лещарки и на открити места, когато по залез-слънце долитат да кълват пъпките на дивите ябълки. Всяка вечер кацат на едни и същи дървета, додето ги издебнат опитните ловци; овощните градини край гората немалко патят от тях. Но аз се радвам, че лещарките винаги си намират храна. Те са истински рожби на Природата, които се нуждаят само от дървесни пъпки и чиста вода.

Понякога в тъмните утрини и кратките зимни следобеди цялата гора кънтеше от задавения лай на глутница хрътки, водени от неудържим ловджийски инстинкт и навремени от ловджийски рог, свидетелстващ, че с тях има човек. Ехтеше гората от кучешкия лай, но тъй и не виждах някоя лисица да пробяга на езерото, нито пък глутницата да преследва своя Актеон. А свечереше ли се, ловците обикновено се връщаха към странноприемницата с един-единствен трофей — лисича опашка, провесена на шейната. Според тях лисицата можела да се спаси, ако останела в дупката си в замръзналата земя или ако бягала по права линия, понеже тогава никоя хрътка не можела да я догони; наместо това, щом оставела далеч зад гърба си преследвачите, тя спирала да отдъхне и се ослушвала, додето я настигнат, сетне хуквала отново и описвайки кръг, се връщала до дупката си, където я очаквали ловците. Навремени обаче дълго тичала по някой склон, след което отскачала далеч встрани; освен туй, изглежда, знаела, че водата заличава миризмата й. Един ловец ми разказа, че веднъж видял как една лисица, преследвана от хрътки, скочила върху ледената покривка на Уолдън, която била осеяна с плитки локвички, пробягала известно разстояние и после се върнала на същия бряг. Не след дълго дотичали хрътките и точно тук загубили дирите. Понякога покрай вратата ми профучаваха глутница кучета, излезли на лов сами, и с яростен лай, като обладани от бяс, се втурваха да препускат около къщата, без изобщо да ме забелязват, та нямаше сила, която да ги отклони от преследването. Така препускаха в кръг, додето попаднат на прясна лисича следа — за такова нещо едно умно куче изоставя всичко на света. Веднъж при мен дойде един човек от Лексингтън да пита за кучето си, което избягало и вече цяла седмица ловувало само. Боя се обаче, че не можа да извлече особена полза от разговора ни, защото, колчем се опитвах да отговоря на въпросите му, той ме прекъсваше и питаше: „Ами ти какво правиш тук?“ Бе загубил куче, а откри човек.

Един стар и не твърде разговорлив ловец, който веднъж в годината, когато водата бе най-топла, идваше да се изкъпе в Уолдън и се отбиваше при мен, ми разказа как един ден преди много години нарамил пушката и поел към Уолдънската гора; като вървял по Уейландския път, чул приближаващ кучешки лай и не след дълго пред него изскочила лисица, която — бърза като мисъл — се хвърлила на отсрещния склон край пътя и изчезнала, та куршумът му не могъл да я догони. Отзад в лудешки бяг се задали стара хрътка и трите й кученца, които ловували без стопанин, и на свой ред се скрили в гората. Късно следобед, додето отдъхвал в гъстите гори на юг от Уолдън, дочул чак откъм Феър Хевън лая на кучетата, които още преследвали лисицата; звънкият лай, който огласял цялата гора, приближавал все повече и повече, долитайки най-напред откъм Уел Медоу, сетне откъм фермата Бейкър. Дълго стоял и слушал тия звуци, тъй приятни за ухото на ловеца, когато изведнъж се появила лисицата — леко и грациозно се промъквала под тържествените сводове на дърветата, които съчувствено шумолели с листа, за да приглушават стъпките й, бързи и бездруго безшумни; оставила преследвачите си далеч назад, тя скочила на една скала посред гората и тъй, изправена, с гръб към ловеца, взела да се ослушва. За миг жалостта задържала ръката му, но то било само за миг; и както мисълта светкавично променя посоката си, тъй незабавно се възвърнало и хладнокръвието му; вдигнал пушката и — бам! — лисицата се претърколила по скалата и паднала мъртва на земята. Но ловецът не излизал от укритието си, а се ослушвал за кучетата. Те приближавали и демоничният им лай отеквал все по-силно. Първа се показала старата хрътка; просвистяла като бясна и се хвърлила към скалата, но щом съзряла мъртвата лисица, изведнъж замлъкнала, онемяла от изумление, и взела да я обикаля; едно след друго дошли и кученцата и също като майка си замлъкнали, отрезвени от такава загадка. Тогава ловецът отишъл при тях и загадката била разкрита. Мълчаливо го гледали, додето одирал лисицата, сетне вървели известно време подпре му и накрай се шмугнали отново в гората. Същата вечер един фермер от Уестън отишъл при ловеца в Конкорд, за да го пита за своите хрътки, които вече цяла седмица ловували сами. Конкордският ловец му казал каквото знаел и му предложил лисичата кожа, но оня отказал и си тръгнал. Оная вечер не намерил хрътките си, но на следващата сутрин научил, че били прекосили реката и пренощували в една ферма, където ги нагостили добре, а рано, по зазоряване, отново хукнали нанякъде.