Като прекосявах ливадите по насипа, издигнат покрай железопътната линия, се сблъсках с вилнеещи хапливи ветрове, които никъде другаде не се радват на такава свобода; Когато студът ме ощипеше по едната страна, обръщах му и другата 298 298 Матей, 5:39 — Б.пр.
, макар да съм езичник. Не беше по-различно и по коларския път, който започваше от Бристърс Хил. Като същински дружелюбен индианец продължавах да ходя в града дори и когато снегът от полята навяваше по Уолдънския път и за половин час следите на пътника изчезваха. На връщане трябваше да газя из новообразувани преспи по острите извивки на пътя, където немирният северозападен вятър междувременно бе натрупал пухкав сняг; не се виждаха ни заешки следи, нито дори изящният дребен почерк на полските мишки. Но дори и в най-свирепа зима често попадах на топли и пружиниращи мочурливи местенца, където трева и скунксово зеле разстилаха сочна зеленина и някоя по-издръжлива птица очакваше пролетта.
Случваше се вечер, връщайки се от разходка, да ме отведат до дома дълбоките следи на някой дървар, когото снегът не бе уплашил; до огнището намирах оставена от него купчинка трески, а къщата бе пропита цялата с мириса на лулата му. Друг път, в неделя следобед, ако си бях вкъщи, дочувах хрущенето на снега под стъпките на един разсъдлив фермер 299 299 Едмънд Хосмър, чиито предци били сред основателите на селището — Б.пр.
, който идваше отдалеч през снежната гора, само и само за да поговори с мен — един от малкото, които дори и във фермите остават хора, носят работни престилки наместо професорски тоги и са еднакво готови да поумуват за църквата и държавата или да изтеглят кола тор от обора. Разговаряхме за простите и сурови времена, когато, ободрявани от студа, хората седели край големи огнища и съзнанието им било ясно; а когато друг десерт нямаше, изпробвахме здравината на зъбите си върху някой и друг орех, който мъдрите катерички отдавна бяха захвърлили, понеже дебелите черупки обикновено са празни.
Човекът, който идваше при мен от най-далеч през най-дълбоки снегове и най-свирепи бури, бе един поет 300 300 Чанинг — Б.пр.
. Фермер, ловец, войник, репортер, че дори и философ би се обезкуражил, но не и един поет, тъй като е движен от чиста любов. Кой би могъл да предрече кога ще дойде или ще си отиде? Неговото дело е такова, че го зове във всеки час, дори тогава, когато и лекарите спят. Малката ми къща ту ехтеше от буйния ни смях, ту се изпълваше с шепота на мъдра беседа, та Уолдънската долина бе възнаградена за дългото си мълчание. В сравнение с нея Бродуей би се оказал тих и безлюден. Не чакахме дълго, за да избухнем в поредния взрив от смях, който можеше да се отнася и до току-що казаната, и до предстоящата шега. Пред купичка овесена каша създадохме не една „напълно нова“ концепция за живота — това ястие позволява да се съчетаят веселото настроение с яснотата на мисълта, тъй необходима за философията.
Да не пропусна, че през втората година от живота ми край езерото ме посети още един желан гост 301 301 Олкот — Б.пр.
, който бе тръгнал по тъмно от града и бе вървял в сняг и дъжд, докато съгледа между дърветата светлинката на лампата ми, и прекара с мен няколко дълги зимни вечери. Той е един от последните философи — Кънектикът го е дал на света. Отначало търгувал с изделията на тоя щат, а сетне — по собствените му думи — с ума си. Това прави и днес, устремен да достигне Бога и осъди човека, богат единствено с плодовете на ума си, тъй както орехът с ядката си. Той според мен носи най-много вяра в себе си сред живите. Думите и поведението му винаги представят нещата в по-добра светлина от тая, в която ги виждат другите хора, та затова ще бъде последният разочарован от тоя свят. Той не залага на настоящето. Днес го зачитат малцина, но когато неговият ден настъпи, ще влязат в сила закони, неподозирани от повечето хора, та глави на семейства и управници ще го търсят за съвет.
„Слепец е, който не съзира ведрината!“ 302 302 Томас Сторър, „Живот и смърт на кардинал Томас Уолей“ (1599) — Б.пр.
Той е истински приятел на хората, едва ли не единственият приятел на човешкия прогрес — един Олд Морталити, по-скоро иморталити 303 303 Олд Морталити — прозвище на самозван проповедник от едноименен роман на Уолтър Скот. Тук — игра на думи: „Immortality“ означава „безсмъртие“ — Б.пр.
, който с неизчерпаема вяра и търпение търси да открие образа на Бога, запечатан в човешкото тяло — оня образ, на който то е само разкривено и бледо подобие. Гостоприемният му ум е открит за децата, просяците, лудите, учените, придавайки на мисълта за всички тях широта и финес. Би трябвало да държи кервансарай на всемирния път, където философите от цял свят да намират подслон, а на входната табела да пише: „Приемат се хора, но не и животни. Добре дошли на всички, която разполагат с време и душевен покой, на всички, които търсят пътя към истината.“ Това е може би най-здравомислещият човек, когото познавам, при това чужд на всяко особнячество; утре ще е такъв, какъвто е бил и вчера. Навремето двамата се разхождахме и разговаряхме, напълно отърсили се от света: той не признаваше общоприетите неща, бе свободен, ingenuus 304 304 Ingenuus (лат.) — роден от свободни родители — Б.пр.
. Накъдето и да се обърнеше, сякаш небето и земята се докосваха, понеже с присъствието си подчертаваше красотата на пейзажа. Човек в синя одежда, за когото нямаше по-добър покрив от небесния свод, отразяващ бистротата на мислите му. Не мога да си представя, че някой ден може да умре — Природата не би се лишила от него.
Читать дальше