Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Още по-близо до града, от другата страна на пътя, към самия край на гората, се намирало обиталището на Брийд, прочуто с безчинствата на зъл дух, необозначен в старата митология, но изиграл изключително важна роля в живота на Нова Англия, та като всеки митологически образ заслужава някой ден да му се напише биография; първоначално той се появява под маската на приятел или наемник, а после ограбва и избива цялото семейство името му е Новоанглийски Ром. Засега обаче историята трябва да мълчи за разигралите се тук трагедии — нека времето ги поуталожи и обвие в синкава мъгла. Според едно доста съмнително предание някога тук е имало кръчма — кладенецът, където охлаждали напитките и поили конете на посетителите, още стои. Тук хората се срещали, обменяли вести и отново продължавали пътя си.

Само допреди дванадесетина години колибата на Брийд още се крепеше, макар отдавна да бе пуста. По големина бе приблизително колкото моята къща. Ако не се лъжа, някакви малки злосторници я опожариха в нощта след изборите. Тогава още живеех на края на града и тъкмо бях потънал в четене на „Гондиберт“ от Давънант. Оная зима се борех с постоянна сънливост, която впрочем не знаех на какво да отдам; дали на наследственост (тъй като имам чичо 292 292 Чичото на Торо по майчина линия, Чарлс Дънбар, който бил голям ексцентрик — Б.пр. , който заспива, както се бръсне, и е принуден да прочиства прорасналите картофи от зимника в неделя, та да може да почете в съботата, без да заспи), или на усилията си да прочета от кора до кора „Антология на английската поезия“ от Чалмърс. Тя направо ми скъса нервите. Тъкмо бях клюмнал над нея, когато камбаните забиха за пожар и огнеборните коли бързо потеглиха в уречената посока, предвождани от разбъркано множество мъже и момчета, начело на което излязох аз, понеже прескочих потока. Мислехме, че пожарът е далеч на юг, оттатък гората — ние, които толкова пъти бяхме тичали към горящи хамбари, магазини, къщи. „Хамбарът на Бейкър гори!“ — провикна се някой. „Къщата на Годман е!“ — настояваше друг. Но в тоя миг над гората отново се разхвърчаха искри, сякаш пропадаше покрив, и всички в един глас извикахме: „Конкорд, на помощ!“ С бясна скорост покрай нас затрещяха фургони, претъпкани с хора, сред които навярно бе и агентът на застрахователната компания, готов да премине всякакво разстояние заради службата си; от време на време зад нас по-бавно и уверено подрънкваше звънчето на пожарната; а най-накрая — както после разправяха — вървели виновниците за пожара и тревогата. Напредвахме така като същински идеалисти, без изобщо да се доверяваме на сетивата си, додето на един завой на пътя чухме пращенето на огъня и ни лъхна горещината му: уви! — бяхме пристигнали. Близостта на пожара охлади ентусиазма ни. Първата ни мисъл бе да лискаме вода, сетне решихме да оставим къщата да изгори — все едно, вече бе цялата в пламъци, пък и нямаше да е голяма загубата. Тъй че се струпахме около огнеборната кола, като се бутахме един друг и гръмогласно изразявахме мненията си или тихомълком си припомняхме големите световни пожари, включително тоя в магазина на Баскъм, а всеки в себе си бе убеден, че стига да бе взел кофа и езерото да бе подръка, би превърнал тоя грандиозен и страшен пожар в нов потоп. В последна сметка се разотидохме, без да сме сторили никаква вреда — върнахме се към прекъснатия сън и „Гондиберт“. Колкото до „Гондиберт“, бих пропуснал оная част от предговора, в която остроумието се определя като духовен барут: „повечето хора не познават остроумието, тъй както индианците — барута“.

На следващата вечер се случи да минавам през полето покрай пожарището. Не щеш ли, дочух оттам тихи стонове, приближих в тъмнината, и видях единствения оцелял член на семейството, когото познавам, наследника на добродетелите и пороците му, единствения уязвен от пожара, да лежи по корем и да се взира над избения зид в още тлеещите долу въглени, мърморейки си нещо по стар навик. Цял ден бе работил из крайречните ливади далеч оттук и бе използвал първите мигове, с които е разполагал лично за себе си, за да посети дома на своите прадеди и на своята младост. Оглеждаше избата от всички страни, като всеки път лягаше на земята, сякаш търсеше някакво съкровище, заровено между камъните, ала там нямаше нищо друго освен купчина тухли и пепел. Къщата я нямаше и той оглеждаше това, което бе останало от нея. Тешеше го съчувствието, което се излъчваше от самото ми присъствие, та ми показа, доколкото бе възможно в тъмнината, къде се намира кладенецът — поне той, слава Богу, е застрахован от пламъците; сетне дълго опипва покрай зида, додето открие геранилото, издялано и поставено навремето от баща му, затърси и желязната кука или скоба, на която са окачвали тежест — впрочем единственото, за което можеше да се залови сега, за да ми покаже, че кладенецът не е правен „през куп за грош“. Така го почувствах и продължавам почти всеки ден да се отбивам до тоя кладенец, понеже край него витае историята на едно семейство.