Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Но защо ли вече го няма това малко поселение, зародиш на нещо по-голямо, а Конкорд е оцелял? Нима природните условия са били неблагоприятни — водата, да кажем, е била лоша? Ами дълбокото езеро Уолдън, ами прохладният Бристъров извор? Каква наслада да пиеш на големи глътки от тая жива вода, с която тукашните жители само разреждали чашката! Те до един били големи пиячи. Защо тук не са се пръкнали кошничари, метлари, рогозари, пуканичари, въжари, грънчари, та пустинята да процъфти като крин 297 297 Исаия, 35:1 — Б.пр. и безчетно потомство да обитава земите на дедите? Тукашната безплодна почва поне би попречила на израждане като у хората в долините. Уви! Колко малко споменът за тия люде допринася за красотата на пейзажа! Навярно Природата извършва нов опит в мое лице и къщата ми, построена миналата пролет, може един ден да се окаже най-старата в селцето.

Не ми е известно някой да е строил на мястото на моята къща. Опазил ме Бог от поселища, издигнати върху останките на други, където развалините са строителен материал, а гробищата се превръщат в градини. Земята там е прокълната и побеляла от кости, открай време изтощена. Ето с какви възпоминания заселвах наново гората и се унасях в сън.

Рядко някой ме навестяваше през зимата. Паднеха ли дълбоки снегове, по цяла седмица, че и по две не се намираха смелчаци, които да ме навестят; а пък аз си живеех уютно като полска мишка, като домашните животни или птици, за които съм чувал, че дълго издържат под преспите дори и без храна, или като семейството на оня заселник от град Сътън, чиято къща в негово отсъствие била дотолкова затрупана от Големия Снеговалеж през 1717 година, че я издавала само дупката, проправена от дъха на комина в преспата — така я открил един индианец и спасил хората. За мен не се погрижи ни един дружелюбен индианец, но нямаше и нужда, понеже — за разлика от случая в Сътън — стопанинът си бе вкъщи. Големия Снеговалеж! Как весело ти става да слушаш за него! Тогава фермерите не можели да ходят с впряговете си по горите и блатата и от немай-къде изсекли дърветата, даряващи със сянка домовете им, а когато снежната покривка укрепнала, отишли в блатата и секли дървета на десет фута от земята, както се видяло напролет.

При най-дълбок сняг пътеката от около половин миля, по която излизах на пътя, можеше нагледно да се представи посредством криволичеща пунктирана линия с големи интервали между чертичките. Позакрепеше ли се времето, аз сновях в двете посоки, като всеки път правех един и същ брой стъпки с една и съща дължина, умишлено стъпвайки с изрядността на пергел в собствените си следи — към каква точност ни приучва зимата! — които наместо със сняг бяха изпълнени с небесна синева. Но и лошото време не можеше да попречи на моите разходки или по-скоро походи, тъй като обикновено изминавах по осем-десет мили през най-дълбоките преспи само и само да се отзова на срещата с някой бук, бреза или стар познайник бор; така, с увиснали от сняг и скреж клони и съответно изострени върхари, боровете заприличваха на ели. Катерех се по най-високите хълмове, когато снегът на равно достигаше два фута дълбочина, и с всяка крачка раздрусвах цяла снежна буря над главата си, а понякога пълзях на четири крака нагоре в такова време, в каквото ловците отдавна са се прибрали по домовете си. Веднъж посред бял ден се забавлявах да наблюдавам една ивичеста сова (Strix nebulosa), кацнала сред ниските сухи клони на един бял бор само на няколко крачки от мен. Тя усещаше движенията ми и чуваше хрускането на снега под нозете ми, но не можеше ясно да ме види. Предизвиках ли повече шум, тя изопваше шия с настръхнала перушина и широко разтваряше очи, но скоро клепачите й се спускаха и отново започваше да клюма. Половин час я съзерцавах така притихнала, с полузатворени очи като котка, додето накрая тая крилата посестрима на котките оказа върху мен сънотворното си въздействие. Между клепачите й имаше съвсем тънки цепнатини, посредством които осъществявахме известна връзка един с друг; така, надзъртайки с полузатворени очи от страната на сънищата, тя се мъчеше да ме огледа, да разбере що за смътен обект пречи на съновиденията й. Сигурно накрая съм приближил или съм издал по-силен звук, защото тя стана неспокойна и тромаво се обърна на клона, сякаш недоволна, че са й разстроили съня; сетне неочаквано широко разпери криле и полетя напълно безшумно между боровете. Следвайки сумрачния си път през дърветата, водена не толкова от зрението, колкото от тънкия си усет за близостта им, тя опипваше с чувствителните краища на крилата си, търсеше клона, на който щеше необезпокоявана да дочака падането на здрача.