Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Преживях немалко весели снежни бури и прекарах немалко приятни вечери край огнището, додето снегът бясно вилнееше навън и не се чуваха дори крясъците на кукумявките. Седмици наред не срещах никого наоколо освен тия, които идваха от време на време да секат дърва и ги откарваха на шейни до града. Природата ми помогна да си проправя пъртина през най-дълбокия сняг: следите, които веднъж бях оставил, вятърът напълни с дъбови листа; те поглъщаха слънчевите лъчи и разтапяха снега, образувайки по тоя начин суха пътека, а вечер тъмнееха сред снежните кристалчета и ми сочеха пътя. За да общувам с хора, се видях принуден да извикам във въображението си предишните обитатели на гората. Много от моите съграждани още помнят как пътят, край който сега е къщата ми, е ехтял от людски смях и глъч и как гората наоколо, макар и далеч по-гъста тогава, е била изпъстрена с градинки и къщурки. Самият аз помня, че имаше места, където двуколки едва се провираха между боровете, а жените и децата, отиващи пеша и сами за Линкълн, обикновено от страх пробягваха по-голямата част от разстоянието. Тоя нищо и никакъв път, извеждащ към близките градчета и използван от дървосекачите, някога с разнообразието си носеше повече радост на пътника и за дълго оставаше в съзнанието му. Там, където между града и гората днес се ширят открити поля, навремето имаше блатиста местност, обрасла с кленове, през която се минаваше по нахвърляни трупи — под днешния прашен път навярно още лежат останки от тях между дома на Стратън, понастоящем приют за бедни, и Бристърс Хил.

Източно от бобовата ми нива, оттатък пътя, е живял Катон Ингреъм, роб на Дънкан Ингреъм, ескуайър — джентълмен от град Конкорд, който построил на роба си къща и му разрешил да живее в Уолдънската гора; истински Катон — само че не Утически, а Конкордски. Казват, че бил гвинейски негър. Някои още помнят малката градинка, която си бил направил сред ореховите дървета, надявайки се, когато остарее, да прибира от нея реколта, и която в последна сметка преминала в ръцете на по-млад и по-бял собственик. Впрочем и той вече се е преселил в най-тясното от всички жилища. На мястото на Катоновата изба все още личи дупка, макар че я знаят малцина, тъй като група борове я скрива от погледа. Сега цялата е обрасла в смрадлика (Rhus glabra), сред която бухлато цъфти ранно златниче (Solidago stricta).

В самия край на нивата ми откъм града се намирала къщурката на чернокожата Зилфа, която предяла лен за гражданите на Конкорд и огласяла Уолдънската гора със звънките си песни, бидейки рядко гласовита. По време на Войната от 1812 година 291 291 Войната между Съединените щати и Англия (1812–1814) — Б.пр. , докато стопанката отсъствала, домът й бил опожарен от английски военнопленници, освободени на честна дума, и заедно с нея изгорели кучето, котката и кокошките. Животът на Зилфа бил труден, някак нечовешки. Един старец, чест посетител на гората, ми разказа как веднъж, като минавал по пладне край къщурката й, я чул да мълви над врящото гърне: „Всички вие сте кости, само кости!“ И досега на това място в дъбовата горичка попадам на тухли.

Отдясно надолу по пътя, на Бристърс Хил, живеел Бристър Фриман — „сръчният негър“, роб на скуайър Къмингс; и до днес там растат ябълковите дръвчета, които Бристър посадил и отглеждал — само че сега са големи стари дървета, чиито плодове си остават за моя вкус диви и кисели. Неотдавна открих надгробната му плоча в старото Линкълнско гробище, малко встрани, сред безименните гробове на британските войници, паднали при отстъплението от Конкорд; там е написано „Сипион Бристър (а би трябвало Сципион Африкански) — цветнокож“ — като че би могъл да се обезцвети с времето. Датата на смъртта му, която удивително ясно се открояваше върху надгробната плоча, за мен бе сякаш косвено доказателство, че все пак е пребивавал на тоя свят. Бристър живеел с жена си, гостолюбивата Фенда, която умеела да предсказва бъдещето, но само хубавото от него — била едра, дебела и много тъмна, по-тъмна от всички деца на нощта; черно слънце, каквото не било изгрявало над Конкорд нито преди, нито след това.

По-нататък, от лявата страна на хълма, където минава старият път през гората, още личат следите от къщата на семейство Стратън; някога овощната им градина покривала целия склон на Бристърс Хил, но сетне смолистите борове я изместили, оставяйки само няколко дънера, чиито стари корени и до днес пускат филизи, използвани като подложки за присаждане.