Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Междувременно няколко дни, ако не и седмици преди големите студове, по сенчестите и плитки заливчета бе започнал да искри лед. Първият лед е особено интересен, съвършен — твърд, тъмен и прозрачен, през него най-добре се наблюдава дъното по плитчините; можеш да се излегнеш с цялата си дължина върху лед, дебел само един инч, също като педомерка върху водната повърхност, и спокойно да съзерцаваш дъното едва на два-три инча под себе си, сякаш е картина зад стъкло, понеже и водата отдолу не помръдва. Из пясъка се виждат множество бразди, издълбани от някоя водна животинка, която, придвижвайки се, се е опитвала да прикрие следите си, а вместо останки от корабокрушение навсякъде се валят съставените от дребни зрънца бял кварц шушулки на ларвите на ручейницата. Има доста такива шушулки по браздите, та е възможно и ручейницата да ги е прокарала, макар по дълбочина и ширина следите да не изглеждат по силите й. Но по-интересен от всичко друго е самият лед, чието изучаване трябва да започне още щом той се образува. Наблюдавате ли го на сутринта след замръзването, ще забележите, че голяма част от мехурчетата, които на пръв поглед сякаш са останали в него, всъщност са полепнали по долната му повърхност, а от дъното се надигат все нови и нови; додето ледът е още тъмен и ненапукан, през него се вижда водата. Мехурчетата са от осминка инч до осем инча в диаметър, прекрасни и толкова лъскави, че през леда отразяват лицето ти. Сигурно са по тридесет-четиридесет на квадратен инч. Вътре в леда пък има тесни и издължени мехурчета, перпендикулярно разположени конусчета с обърнати нагоре остри връхчета; а когато е съвсем нов — мънички сфери, наредени една върху друга като огърлица. Но те не са тъй многобройни и яснозабележими, както ония отдолу. Понякога, за да изпитам здравината на леда, хвърлях отгоре камъни — Когато го пробиваха, те увличаха подпре си въздух, който образуваше големи бели мехури във водата. Веднъж се върнах да ги видя след четиридесет и осем часа и те се оказаха все тъй съвършени, макар че ледената кора се бе увеличила с един инч, както личеше от ясно очертаната в нея ивица. Но през последните два дни времето рязко се затопли, като че настъпи сиромашко лято, и ледът загуби своята прозрачност, открояваща зеленикавия цвят на водата и браздите по дъното — стана мътен, белезникавосинкав и макар дваж по-дебел отпреди, едва ли бе по-здрав, тъй като от топлината въздушните мехурчета се бяха уголемили, слели и загубили правилните си очертания: те вече не бяха наредени едно над друго, а се застъпваха подобно изсипани от чанта сребристи монети или пък се струпваха тъй, сякаш запълваха малки, тесни пролуки. Ледът бе загубил красотата си и времето за разглеждане на дъното бе отминало. Беше ми любопитно да узная разположението на големите мехури спрямо променилия се лед, поради което отчупих едно парче, съдържащо среден по размери мехур, и го обърнах наопаки. Ледът бе пристегнал мехура от всички страни, затваряйки го между двата си слоя — стария и новия; всъщност намираше се изцяло в долния слой, но плътно опираше в горния, поради което бе леко приплеснат и напомняше четвърт инч дебела леща със заоблени краища и с диаметър четири инча; с изненада забелязах, че точно под мехура ледът се разтапя съвсем симетрично под формата на обърната чинийка с височина половин инч по средата, оставяйки между водата и мехура тънка около осминка инч преграда; на много места малките мехурчета от тая преграда бяха потънали надолу, та навярно под най-едрите мехури, достигащи до един фут в диаметър, изобщо нямаше лед. Оттук заключих, че безчетните мехурчета, които отначало наблюдавах полепнали по долната повърхност на леда, после по същия начин са замръзнали в него и са изиграли ролята на лупи, довеждайки до развалянето и разтапянето му. Това са малките пневматични пушки, които карат леда да хрущи и пука.

Вече бях приключил с измазването, когато най-сетне настъпи истинската зима и вятърът захвана да вие край къщата, сякаш досега това му е било забранено. Нощ след нощ, дори и след като всичко потъна в сняг, с крякане и свистене на крила тромаво долитаха гъски — някои кацаха върху водите на Уолдън, други продължаваха ниския си полет над горите към Феър Хевън по посока към Мексико. На няколко пъти, връщайки се от града около десет-единадесет часа вечерта, чувах как гъски или патици стъпват по сухите листа в горичката зад къщи край езерната плитчина, където намираха храна; сетне долиташе и тихият зов на водача им да си вървят. През 1845 година Уолдън за първи път замръзна изцяло в нощта на 22 декември — десет, ако не и повече дни, след като замръзнаха по-плитките езера, включая Флинтовото; през 1846 замръзна на 16 декември, през 1849 — около 31-ви, през 1850 — около 27-и, през 1852 — на 5 януари, и през 1853 — на 31 декември. До 25 ноември вече всичко бе побеляло и аз внезапно се бях озовал сред зимен пейзаж. Сврях се още по-надълбоко в хралупата си, като се стараех да поддържам силен огън както в къщата, тъй и в душата си. Заниманията ми навън сега се свеждаха до събиране на сухи съчки, които донасях на ръце или на гръб, а случваше се и да довлека под мишница някой сух бор. Голямата ми придобивка бе едно старо горско ограждение, познаващо и по-добри времена. Принесох го в жертва на Вулкан, тъй като на Термин повече не можеше да служи. Колко по-вълнуваща става вечерята, когато току-що си намерил — по-право откраднал — горивото, за да я приготвиш! Хлябът и месото са къде по-вкусни. 281 281 Притчи, 9:17 — Б.пр. В повечето крайградски гори има достатъчно сухи дървета и съчки, за да се поддържат многобройни огньове, обаче понастоящем те никого не топлят — само задържали растежа на младите дръвчета, както казват. Могат да се използват и плавеите по Уолдън. През лятото бях попаднал на един сал от необелени борови трупи, останал още от времето, когато ирландците прокарваха железопътната линия, и наполовина го бях изтеглил на отсрещния бряг. След две години във водата и още шест месеца на сушата той бе напълно здрав, но до такава степен прогизнал, че изобщо не можеше да изсъхне. Един зимен ден се заех за развлечение да го прекарам на части през езерото от близо половин миля разстояние: пързалях се с кънки по леда, опрял на рамото си единия край на петнадесет фута дългия ствол, който бутах пред себе си, или пък овързвах по няколко трупи с брезови клонки и ги теглех с брезов или елшов прът с кука на края. Макар прогизнали и тежки почти като олово, тия трупи горяха дълго и отделяха силна топлина — дори си мислех, че горят толкова добре, понеже, притисната от водата като в лампа, смолата гори по-продължително.