Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Есенно време по цели часове наблюдавах хитроумните маневри на патиците, държащи средата на езерото, за да са по-далеч от ловците: такава мярка не би бита нужна в блатата на Луизиана. Биваха ли принудени да излетят, те дълго кръжаха над езерото, подобни на черни точки високо в небето, та по-добре да огледат околните езера и реката, а когато вече мислех, че отдавна са отлетели, се спускаха в кос полет от четвърт миля към някоя отдалечена и безопасна част на езерото — дали във вътрешността на Уолдън откриваха и нещо друго освен безопасност не зная; може би обичаха водите му по същата причина, както и аз

През октомври отивах за грозде из крайречните лъки и се връщах с повече красиви и ароматни, отколкото вкусни чепчици. Любувах се — макар да не ги берях — и на червените боровинки: тия малки восъчни скъпоценности, нагиздили стръкчетата трева, перли румени, които фермерите изгребват с грозни гребени, безобразно разрошвайки пригладените коси на ливадите; те небрежно ги измерват в бушели и долари и продават тая ливадна плячка в Бостън и Ню Йорк, та да бъде сварена на сладко, удовлетворяващо вкуса на тамошните природолюбители. Тъй касапите изтръгват от прерийната трева бизонския език, без да ги е грижа, че я оставят смазана и обезсърчена. Лъскавите плодчета на киселия трън също бяха храна единствено за моя взор, за сметка на това събирах по малко от дивите ябълки, подминати от собственика и проходящите, и ги варях на компот. Узрееха ли кестените, струпвах в зимника половин бушел от тях. Особено приятно ми бе да се разхождам през тоя сезон из безкрайните тогава кестенови гори край Линкълн — които сега, превърнати в траверси, спят непробуден сън под железопътните релси. На рамо носех торба, а в ръката — пръчка, с която отварях бодливите кестенови обвивки, понеже невинаги дочаквах сланите да ги попукат; вървях сред ромона на листата и укоризнените писъци на рижите катерици и сойките, като навремени си открадвах наядени от тях кестени, тъй като бе сигурно, че са подбрали само здрави. Понякога се катерех по дърветата и разтърсвах клоните. Кестени имаше и зад къщата ми; един от тях почти я засенчваше и покрит с цвят, приличаше на огромен букет, пръскащ аромат из цялата околност, но плодовете му прибираха предимно катериците и сойките: рано сутрин те прииждаха с десетки и вадеха кестените от обвивките, още преди да са окапали. Предоставях им тия дървета, а пък аз отивах в по-отдалечената, изцяло кестенова гора. Кестените до голяма степен ми заместваха хляба. Навярно можеха да се намерят и други заместители. Така например веднъж, както копаех червеи за стръв, попаднах на див фъстък (Apios tuberosa) под неговото стъбло, картофа на туземците, едва ли не приказен плод, — та започнах да се съмнявам дали наистина съм го ял в детството си, или съм го сънувал. Често бях виждал, без да ги познавам, къдравите му пурпурни кадифени цветове, носени от стъблата на други растения. Сега, откак земята се обработва, дивият фъстък е почти изтребен. Бе сладникав на вкус, подобно на измръзнал картоф, и ми харесваше повече варен, отколкото печен. В тая грудка усетих смътното обещание на Природата един ден отново да отглежда децата си с такава проста храна. В това време на буйни жита и угоен добитък тоя скромен клубен, някога тотем на индианско племе, е съвсем забравен или пък познат само като цъфтящо увивно растение; но ако тук отново се възцари дивата Природа, крехките и взискателни английски семена, останали без човешка грижа, навярно съвсем ще изчезнат, притиснати от безчет врагове, а някоя врана ще отнесе последното царевично зрънце обратно на югозапад във великата царевична нива на индианския бог, откъдето, казват, някога го е донесла; докато почти изтребеният сега див фъстък навярно ще се възроди и ще разцъфти независимо от мразовете и пущинака, ще докаже своята изначалност и ще си възвърне стародавната слава на храна за ловджийското племе. Навярно някоя индианска Церера или Минерва го е създала и дарила на хората и когато тук настъпи царството на поезията, неговите листа и гроздове от клубени ще бъдат може би изобразявани в нашите произведения на изкуството.

Още в началото на септември на издатината отсреща в езерото досами водата, там, където се разклоняват белезникавите стволове на три трепетлики, видях два-три поаленели клена. О, какви само приказки нашепва техният цвят! Бавно, седмица след седмица, дърветата едно по едно проявяваха своя нрав и се любуваха на лика си, отразен в гладкото езерно огледало. Не минаваше сутрин, без уредникът на тая изложбена зала да не подмени една картина с друга, в още по-ярка и преливаща тоналност.