Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Наесен долитаха гмурците (Colymbus glacialis), за да сменят перата си и се къпят в езерото, и още преди да съм станал, огласяха гората с дивото си кикотене. Узнаеха ли, че са дошли, ловците от Воденичния яз изпадаха в треска и поемаха насам с двуколки, пеша, по двама, по трима, въоръжени със скъпи пушки, конични куршуми и далекогледи. Шумоляха из гората като есенни листа; падаха се по десет на един гмурец. Едни заемат позиция на отсамния бряг, други — на отсрещния: нали бедната птица не може да бъде вездесъща — ако се е гмурнала тук, ще се покаже там. Но ето че лъхва добрият октомврийски вятър, листата зашумоляват и повърхността на водата се накъдря, така че ни един гмурец не може да се чуе или види, макар враговете да не отместват далекогледи от езерото и изстрелите им да кънтят из гората. Вълните мощно се надигат и яростно се плискат в брега, взели под закрилата си всички водни птици, и на нашите ловци не им остава друго, освен да бият отбой и поемат към към града, магазините и недовършената си работа. Но и твърде често успяваха. Когато рано сутрин отивах за вода, виждах на два-три рода разстояние от мен някоя от величествените птици да излита от моето заливче. Опитвах ли се да я настигна с лодката, за да видя какво ще бъде поведението й, тя се гмуркаше и се скриваше от погледа ми понякога чак до края на деня. На повърхността обаче спокойно можех да я настигна. В дъжд обикновено ми се изплъзваше.

В един съвсем тих октомврийски следобед — време, в каквото гмурците обичат да плуват по водната повърхност, подобни на пухчета — гребях покрай северния бряг на езерото и напразно се озъртах, когато на два-три рода пред мен един от тях внезапно се издаде с дивия си кикот. Натиснах веслата и той се гмурна, а когато пак се показа, вече бях по-наблизо. Гмурна се отново, но тоя път аз сгреших посоката, която ще избере, и когато изплува на повърхността, деляха ни цели петдесет рода, тъй като неволно бях спомогнал да се раздалечим; той отново нададе дълъг и пронизителен кикот, сега вече с по-голямо основание отпреди. Така умело маневрираше, че не ме допусна и на половин дузина рода от себе си. Щом се покажеше на повърхността, въртеше глава на всички страни, хладнокръвно оглеждаше водата и сушата и явно избираше посоката си тъй, че когато изплува, водният простор наоколо му да е най-широк, а лодката — най-далеч. Удивително бързо вземаше решения и ги осъществяваше. Увлече ме до най-широката част на езерото и бе невъзможно да го отклоня оттам. Той обмисляше своя ход, аз пък се мъчех да го отгатна. Бе прекрасна игра върху гладката повърхност на езерото — игра между човек и гмурец. Ненадейно противниковият пул изчезва под дъската и задачата е така да поставиш своя, че да се окаже най-близо до неговия, когато отново се появи. Понякога гмурецът неочаквано изплуваше от другата страна на лодката, очевидно минал под нея. Толкова дълго издържаше под вода и бе тъй неуморим, че винаги можеше да се гмурне отново, независимо какво разстояние е преплувал, и тогава никой не би смогнал да отгатне посоката, която следваше като същинска риба под гладката повърхност на езерото, понеже времето и силите му позволяваха да се спусне до дъното и в най-дълбокото място. Казват, че гмурци били улавяни в езерата на щата Ню Йорк на осемдесет фута дълбочина с въдици, заложени за пъстърви — а Уолдън е още по-дълбок. Как ли се удивляват рибите при вида на тоя неугледен посетител от друг свят, който плува сред стадата им! Той явно бе еднакво уверен на повърхността и под водата, където бе още по-бърз. Един-два пъти забелязах вълнички там, където докосваше повърхността, преди да подаде глава за разузнаване и миг след това отново да се гмурне. Установих, че за мен е все едно дали ще отпусна веслата и ще чакам поредната му поява, или ще се опитам да преценя къде ще изплува: защото колкото пъти втренчвах поглед нанякъде, той ме стряскаше с неземния си кикот изотзад. Но защо ли след толкова много хитрувания неизменно оповестяваше появата си с тоя гръмогласен смях? Бялата му гръд и без това го издаваше. Глупав гмурец, помислих си. Когато изплуваше, чувах плясъка на водата, което също го издаваше. След час такава игра той изглеждаше дори по-свеж, отколкото в началото, гмуркаше се със същата охота и плуваше още по-надалеч. Удивлявах се колко спокойно пори повърхността с гладката си гръд, придвижвайки се само с помощта на ципестите си нозе. Гласът му се разливаше в демоничен смях, който все пак напомняше крясък на водна птица, но случеше ли се да ме стресне особено силно, или да изплува много надалеч, той надаваше проточен неземен вой, приличен повече на вълчи, отколкото на птичи — все едно звяр е опрял муцуна в земята и вие провлачено. Такъв бе крясъкът му — може би най-дивият звук по тия места, който кънтеше из гората надлъж и шир. Реших, че уверен в силите си, той се надсмива над старанията ми. Междувременно небето се бе покрило с облаци, но езерото бе тъй гладко, че дори и да не го чувах, виждах къде разчупва водната повърхност. Бялата му гръд, застиналият въздух, огледалната повърхност бяха все против него. Накрая, изплувал на около петдесет рода от мен, той отново нададе проточен вой, сякаш зовеше на помощ бога на шурпите, и ето че ненадейно задуха източен вятър, който накъдри водата и обви всичко в мъгливо-дъждовна пелена; помислих изумен, че молитвата на гмуреца е чута и неговият бог се гневи над мен, та го оставих да се скрие от погледа ми.