Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

ОТШЕЛНИКЪТ 266 266 Торо — Б.пр. : Какво ли става по широкия свят? Вече три часа не чувам дори скакалците из папратите. Гълъбите до един са заспали — ни плясък от крила. Какво беше това оттатък гората — дали в някоя ферма не призовават за обед? Навярно сега ръцете се протягат към вареното говеждо, сайдера и царевичните питки. Защо ли хората си създават толкова грижи? Който не яде, не трябва да работи. Ще ми се да знам какви са добивите им. Как да живееш там, когато кучешкият лай не ти дава мира да мислиш? Ами домакинството? Постоянно да лъскаш ония дяволски брави и в лъчезарен ден като днешния да търкаш съдини! По-добре да нямаш дом. Само една хралупа без всякакви утринни посещения и обедни приеми, където единствен ще ти почуква кълвачът. О, там гъмжи от народ, слънцето прежуря, за мен те са твърде далеч. Аз имам изворна вода и самун черен хляб на полицата. Но какво ли е това? Чувам шумолене на листа. Дали не е някое недохранено градско куче, поддало се на ловния си инстинкт? Или пък изгубилото се насам прасе, чиито следи видях след дъжда? Чува се все по-наблизо; смрадликите и шипките се раздвижват. О, това сте били вие, господин Поете. Как ви се нрави Светът днес?

ПОЕТЪТ 267 267 Чанинг — Б.пр. : Погледни тия облаци как само са надвиснали! Това е най-грандиозната гледка за тоя ден. Нищо подобно не може да се види в старите картини или по далечните земи може би само над испанското крайбрежие. Същинско средиземноморско небе. Днес нищо не съм ял и трябва да си набавя храна, та реших да отида за риба. Няма по-добро занятие за един поет. Единственото, което владея. Защо не отидем заедно?

ОТШЕЛНИКЪТ: Не мога да откажа. Черният ми хляб е на привършване. С удоволствие ще тръгна с теб, само да стигна края на важната мисъл, която съм подхванал. Струва ми се, че съм близо до него. Затова остави ме за малко сам. А за да не губим време, вземи да изкопаеш червеи. По тия места червеите не са в изобилие — почвата никога не е торена, та са на изчезване. Да копаеш червеи тук, е все едно да ловиш риба, когато не си особено гладен — а днес цялото удоволствие ще е твое. Съветвам те да копаеш ей там долу при дивия фъстък, където се поклаща жълтият кантарион. Струва ми се, мога да ти обещая по един червей на всеки три удара с лопатата, стига добре да се вглеждаш между тревните коренчета — все едно, че плевиш. А решиш ли да се поотдалечиш, няма да сгрешиш — установил съм, че количеството стръв нараства правопропорционално на квадрата на разстоянието.

ОТШЕЛНИКЪТ (вече сам): И тъй, докъде бях стигнал? Като че ли нещата стояха така — Светът ми се представяше под тоя ъгъл: дали да вървя на небето или на риболов. Дали ако скоро привърша това размишление, ще ми се представи някога друг толкова благоприятен случай? Като никога през живота си бях на път да се слея със същността на нещата. Боя се, че съм загубил нишката на мисълта си. Стига да е от полза, бих я проследил назад. Нима, когато ни предлагат нещо, е разумно да отвръщаме, че ще си помислим? Мисълта ми се изплъзна окончателно и не мога да попадна на дирите й. За какво всъщност мислех? Всичко бе много смътно. Ще опитам с тия три слова — Кун Фу Дзъ — може да ме върнат към онова състояние на духа. Не зная какво беше, униние или начеващ екстаз. Mem. 268 268 Mem. (лат.) — Помни! — Б.пр. Добрият случай ни се предлага само веднъж.

ПОЕТЪТ: Е, как е, Отшелнико, бързо ли се връщам? Нося тринадесет цели червея и няколко по-малки или поразкъсани, които ще свършат работа за по-дребните риби — нали не покриват цялата кукичка. Тукашните червеи са доста едрички — плотвата може да се нахрани с един от тях и изобщо да не стигне до кукичката.

ОТШЕЛНИКЪТ: Добре, тогава да вървим. На Конкордската река ли да идем? Там уловът е богат, стига водата да не се е покачила много.

Защо светът се състои за нас само от видимите неща? Защо човек живее в съседство точно с тия и тия животни, сякаш единствено мишка може да обитава ей тая тук цепнатина? Струва ми се, че Пилпай & С-ие най-добре са се справили с животните: в известен смисъл всички те са товарни, доколкото са натоварени с някаква част от мислите ни.

Мишките, обитаващи къщата ми, не бяха от обичайната за страната порода, която — казват — била внесена от чужбина, а от някаква дива местна порода, непозната в града. Изпратих една на прочут естественик, който живо се заинтересува от нея. Когато започнах да строя, една мишка се подслони под къщата и додето не застлах пода и не пометох стърготините, редовно излизаше по обед да събира трохите в нозете ми. Навярно за първи път виждаше човек и скоро се сприятелихме дотолкова, че започна да тича по обувките и нагоре по дрехите ми. С удоволствие се катереше по стените на кратки отскоци и силно напомняше с движенията си катеричка. Веднъж се бях облакътил на масата и тя пробяга нагоре по дрехите, сетне по ръкава ми и взе да се върти край увитата в хартия храна, която държах в ръка, да играе и мило да хитрува около нея, а когато взех парче сирене между пръстите си, тя приседна на дланта ми и го загриза, след което подобно на муха почисти муцунката и лапичките си и си тръгна.