Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Най-добра работа ми вършеха пресни цепеници от твърдо дърво, макар че рядко прибягвах до тях. Случваше се, като излизам да се поразходя през някой зимен следобед, да оставя добре разгорял се огън и когато след три-четири часа се върна, да го заваря още да пламти. Така къщата ми никога не оставаше празна. Сякаш от нея не излизаше веселият домакин. Живеехме заедно — Аз и Огънят — и в повечето случаи моят домакин заслужаваше доверие. Все пак веднъж, както цепех дърва навън, реших да надзърна през прозореца, за да видя дали не се е подпалила къщата; доколкото си спомням, това е единственият случай, когато съм имал притеснения от подобно естество: оказа се, че една искра е отхвръкнала върху леглото ми и преди да успея да я угася, тя вече бе прогорила дупка с големината на длан. Но къщата ми се намираше на толкова слънчево и закътано място и покривът й бе тъй нисък, че едва ли имаше зимен ден, в който по пладне да не мога да мина и без огън.

В зимника ми се заселиха къртици, нагризаха всеки трети картоф и си направиха уютни леговища от останалата от измазването четина и опаковъчна хартия: дори и най-дивите животни — също като човека — обичат удобствата и топлината и ако успяват да преживеят през зимата, то е, защото са се постарали да си ги осигурят. Някои от приятелите ми смятаха, че нарочно съм дошъл в гората, за да загина от студ. На животното му стига да си направи леговище в закътано място и да го топли с тялото си; човекът обаче, откривателят на огъня, затваря простора в помещения и тях отоплява, превръща ги в постеля, в която, наместо да се навлича, може да се освободи от тежките дрехи, да си устрои подобие на лято посред зима, с помощта на прозорци да пропуска светлината и посредством лампи да удължава деня. Така той леко се оттласква от инстинкта си и спестява малко време за изкуство. Когато леденият вятър ме бе брулил тъй дълго, че тялото ми да започне да се вцепенява, доберях ли се до топлината на къщата си, бързо възвръщах силите си животът ми продължаваше. Обитателят на разкошен дом няма с какво повече да се похвали в това отношение, нито пък ние трябва да се чудим как човешката раса в последна сметка може да загине. Всеки миг един по-силен повей от север с лекота би прекъснал нишката на човешкия живота. Водим летоброенето си от Мразовития Петък 288 288 Вж. бел. 1 към „ЗИМНА РАЗХОДКА“ — Б.пр. и Големия Снеговалеж 289 289 Вж. бел. 4 към „Звуци“ — Б.пр. — но един малко по-мразовит петък или един малко по-голям снеговалеж би могъл да причини края на човешкото съществуване на земята.

През следващата зима за икономия се отоплявах с готварска печка — в края на краищата лесът не бе моя собственост, — но тя не поддържаше огъня тъй добре, както откритото огнище. Готвенето бе вече не толкова поетически, колкото химически процес. В тия времена на печки скоро ще бъде съвсем забравено, че някога като индианците и ние сме пекли картофи в пепелта. Освен че зае място и опуши къщата, печката скри огъня, та имах чувството, че съм загубил приятел. В огъня човек винаги вижда лица. Загледан в него вечер, работникът пречиства мислите си от мерзостите и пошлостите, натрупани през деня. Но аз вече не можех да съзерцавам огъня и думите на поета напираха в съзнанието ми с нова сила: