Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Още по-наляво, при кладенеца и люляковите храсти до зида, където сега се ширят открити поля, живеели Нътинг и Ле Грос. Но да погледнем отново по посока към Линкълн.

Най-навътре в гората, там, където пътят почти докосва езерото, се бил заселил грънчарят Уайман, който правел глинени съдове за съгражданите си и оставил наследници в занаята. Те не били богати хора, просто не обработвали земята; често шерифът минавал за данъка и само колкото да спази дълга си, „записвал на рабош“ — както прочетох в бележника му, — понеже съвсем нямало какво да вземе. Веднъж посред лято, додето копаех на нивата, един човек, който караше цяла кола грънци на пазара, спря коня си и ме попита за Уайман младши. Преди много години купил от него грънчарско колело и сега искал да узнае нещо за съдбата му. За глина и грънчарско колело бях чел само в Светото писание и през ум не ми бе минавало, че грънците не са веднъж завинаги направени и не растат по градините като кратуни, та много се зарадвах да узная, че някой в околността владее тоя занаят.

Последният обитател на гората преди мен, един ирландец на име Хю Койл, заемаше къщата на Уайман; наричаха го полковник Койл. Мълвата говори, че се сражавал при Ватерло. Ако бе жив, бих го накарал да ми разкаже за битките, в които е участвал. Работата му тук бе да копае канавки. Наполеон е бил заточен на остров Света Елена — Койл пък бе дошъл в Уолдънската гора. Всичко, което зная за него, е трагично. Той беше човек с обноски, явно добре познаваше светското общество, и говореше тъй изискано, че бе трудно да му се отвърне с подобаващо внимание. Носеше шинел дори и посред лято, понеже бе налегнат от delirium tremens 293 293 Delirium tremens (lat.) — трескаво състояние в резултат на алкохолно отравяне — Б.пр. , а лицето му имаше тъмночервен цвят. Умря на пътя, в подножието на Бристърс Хил, малко след моето заселване в гората, та затова не го помня като съсед. Преди да срутят къщата му, която приятелите му избягваха, понеже „носела нещастие“, отидох да я видя. На високото дъсчено легло бяха проснати износените му дрехи, дотолкова приели формите на тялото му, че сякаш виждах самия него. До огнището се валяше счупената му лула — наместо счупената при извора стомна 294 294 Еклисиаст, 12:6 — Б.пр. . Последната не би могла да бъде символ на смъртта му — бе ми споделил, че макар да е чувал за Бристъровия извор, никога не го е виждал. По пода се въргаляха изкаляни карти поп каро, спатии, купи. Съседната стая още се обитаваше от едно черно пиле, което чиновникът, описвал имуществото, не бе могъл да улови — черно като нощта и притихнало като нея, без да пиукне дори, то очакваше Ренар 295 295 Нарицателно литературно име за лисицата — Б.пр. . Зад къщата едва-едва се провиждаше градинка, която стопанинът бе засял, но никога не бе могъл да прекопае поради ужасните пристъпи на треска. Цялата бе обрасла с див пелин и репей, чиито кукести семена полепваха по дрехите ми — а бе време за прибиране на реколтата. На задната стена на къщата бе опъната кожа на наскоро убит мармот — трофей от неговото последно Ватерло, — но той вече нямаше нужда ни от калпак, ни от ръкавици.

Сега от всички тия живелища са останали само полузаровени дупки, из които се валят камъни от основите, а сред прораслата трева избуяват диви ягоди, малини, напръстничета, лески и смрадлика; на мястото на огнището стърчи по някой смолист бор или чворест дъб, а над някогашния праг полюшва клони благоуханна черна бреза. Някъде се вижда и дупката на кладенец — там, където навремето е извирала вода, сега стърчи суха трева; другаде кладенецът е покрит с каменна плоча и е напълно обрасъл, та да бъде открит отново някой далечен ден: това е сторил последният обитател, преди да замине. Колко ли е тъжно да покриваш кладенец! В същото време навярно бликват кладенците на сълзите. Тия дупки, тия стари ровове, подобни на лисичини, са единствените свидетелства, че някога тук е кипял човешки живот и че по някакъв начин, на някакво наречие се е говорело „за провидение, прозрение, за воля и съдба“ 296 296 Милтън, „Изгубеният рай“, кн. II, 560, прев. Александър Шурбанов — Б.пр. . Впрочем от тия разсъждения до мен е достигнало единствено това, че „Катон и Бристър взаимно са си хвърляли пясък в очите“, а то е почти толкова поучително, колкото и историята на далеч по-известни философски школи.

Вече толкова години откак няма ни врати, ни прозорци, а кичестите люляци все тъй разпукват напролет благоуханни цветчета и приласкават унесения пътник; садени някога от детски ръчици пред домашния праг, сега те се издигат сред буренясали ливади, постоянно отстъпвайки пред младите дървета — сетни отломки от изчезнал род. Едва ли са си представяли чернокожите деца, че тъничките, едва напъпили фиданки, които те засаждат в сянката на къщата и поливат всеки ден, ще пуснат такива дълбоки корени и ще ги надживеят — и тях, и къщата, която ги е скривала от слънцето, и зеленчуковите, и овощните градини на възрастните, — и половин век след смъртта им смътно ще нашепват на самотния странник семейната история, все тъй обсипани с цвят и благоуханни, както през оная първа пролет. Тия нежни, приветливи, жизнерадостни люлякови цветчета!