Ловецът, който ми разказа тая история, помнеше някой си Сам Нътинг, който ходел за мечки по баирите на Феър Хевън, а после в Конкорд заменял кожите им за ром; той му бил казал, че по тия места попадал дори на лосове. Нътинг имал знаменито куче лисичар на име Бъргойн — той го произнасял „Бъгин“ — и моят познайник неведнъж му го искал, като отивал на лов. В счетоводната книга на един от старите конкордски търговци, който едновременно с това бил и капитан, секретар на градската управа и депутат, попаднах на следната записка: „18 ян. 1742-43: Джон Мелвън — кредит за 1 сива лисица 0-2-3.“ Такива записки вече не се водят. Пак там е отбелязано: „7 февр. 1743: Хезекая Стратън — кредит за 1/2 котешка кожа 0-1-4 1/2“ — разбира се, става дума за кожа от дива котка, тъй като Стратън е бил сержант в старата Френската война и не би получил кредит за по-малко благороден дивеч. Кредити се отпускали и за еленови кожи, каквито се продавали всекидневно. Един човек и до днес пази рогата на последния елен, застрелян в нашия край, а друг ми разказа подробности от тоя лов, в който участвал чичо му. Някога тукашните ловци били многобройна и весела дружина. Добре си спомням мършавия Нимрод, който късаше листа от крайпътните дървета и изтръгваше от тях такива буйни и кръшни звуци, че — стига да не ме лъже паметта — надминаваше всякакви ловджийски рогове.
Понякога през лунните среднощи попадах на кучета, които дебнеха из гората; те боязливо се отдръпваха от пътя ми и кротуваха в храсталаците, додето отмина.
Катериците и полските мишки си оспорваха запасите ми от орехи. Около къщата ми се издигаха многобройни смолисти борове, от един до четири инча в диаметър, които миналата година бяха целите нагризани от мишките — бе същинска норвежка зима, наваля много сняг и се задържа дълго, та на мишките не им оставаше друго, освен да включат в менюто си по-големи количества борова кора. Дърветата оцеляха и видимо укрепнаха през лятото; много от тях, макар кората им да бе съвсем изгризана, израснаха с цял фут; но още една такава зима, и би ги довършила до едно. Удивително е, че цяло борово дърво се полага за обед на една-единствена мишка, която при това гризе в кръг, а не по дължината на ствола. Но може би така пооредяват боровете, които иначе биха расли съвсем нагъсто.
Със зайците (Lepus Americanus) се разбирахме много добре. Един от тях живя цяла зима под къщата; отделяше ни само подът и всяка сутрин се сепвах, когато при най-малкото ми движение той се засуетяваше отдолу и в бързината удряше глава в дъските под нозете ми — туп, туп, туп. По здрач зайците идваха пред къщи, за да гризат картофените обелки, които бях изхвърлил — дотолкова се сливаха с цвета на земята, че бе невъзможно да ги различиш, когато не се движеха. Случвало ми се е ту да съзра някой от тях, неподвижно застанал под прозореца ми, ту да го изгубя от погледа си в полумрака. А вечер, щом отворех вратата, зайците изписукваха и подскачайки, се разбягваха. Така, отблизо, те будеха единствено жалостта ми. Една вечер един от тях застана на две крачки от мен пред вратата и — макар да трепереше от страх — нямаше никакво намерение да си върви: нещастно малко създание, мършаво, кокаляво, с остра муцунка, разкъсани уши, късо опашле и хилави лапички. Сякаш Природата се бе изчерпала да създава род от благородна кръв 310 310 Шекспир, „Юлий Цезар“, I, 2 — Б.пр.
, та й оставаха сили само за такива като него. Големите му очи гледаха невинно и тъжно, подпухнали като при воднянка. Пристъпих към него и — хоп! — той се понесе на плавни отскоци по снега, изопвайки грациозно тяло и лапички, и скоро остави гората зад гърба си — свободното диво животно утвърди силата и достойнството на Природата. Значи неслучайно бе толкова слаб. Просто такава е природата му. (Lepus според някои идва от Levipes, леконог.) 311 311 Варон, „Rerum Rusticarum“, III, 12 — Б.пр.
Какво е една страна без зайци и лещарки? Те са сред най-ранните представители на животинския свят, стародавни родове, познати както в древността, така и в наше време, плът от плътта на Природата, родствено близки с листата, земята и един с друг — само че едните имат крила, а другите — бързи нозе. Подплашиш ли заек или лещарка, нямаш чувството, че си видял диво животно — то си е нещо тъй естествено, както шумоленето на листата. Като същински коренни жители на гората, зайците и лещарките ще оцелеят при всякакви обстоятелства. Изсекат ли дърветата, младите издънки и храстите стават чудесно укритие за тях и броят им нараства неимоверно. Бедна е оная страна, в която зайците са принудени да гладуват. Нашите гори гъмжат от зайци и лещарки, край всяко блато можете да видите някое от тия животни и няма място, където пастирчетата да не са заложили примки и капани.
Читать дальше