С наближаването на пролетта рижите катерици взеха да прииждат две по две и да се шмугват под къщата току под нозете ми, додето четях или пишех, след което започваха невероятни писукания, цвъртения, пиукания и прочие вокални пируети; тропнех ли по пода, те зацвъртяваха още по-неистово, забравили в своето безумие всякакъв страх и уважение, сякаш предизвиквайки човечеството да ги озапти. „Не щем да знаем! — Чикарии-чикарии!“ Оставаха глухи за всичките ми доводи или пък ги намираха неубедителни и ми отвръщаха с неудържим порой от хули.
Първото пролетно врабче! Годината начева с надежди, по-светли откогато и да било! Над голите влажни поля се носят нежните сребристи трели на дроздовете и чинките, сякаш сетните зимни снежинки при падането си звънят! Каква стойност имат в такова време историята, хронологията, преданията и всевъзможните писани откровения? Потоците в радостни химни възпяват пролетта. Блатният ястреб вече кръжи ниско над ливадите и търси първата пробудила се слузеста твар. Във всяка долчинка се чува шепотът на слягащия се сняг, а ледът по езерата се топи и чезне без следа. Като пролетен пожар лумва тревата по хълмистите склонове — et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata 326 326 „Et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata.“ (лат.) — „Първа израства тревата, пробудена от ранните дъждове.“ — Варон, „Rerum Rusticarum“, II, 2 — Б.пр.
— сякаш земята разпалва тлеещата в недрата жарава, за да приветства завърналото се слънце не с жълти, а със зелени пламъци; тревните стръкчета, символ на вечната младост, се устремяват към лятото в дълга зелена лента, все още притискани от студа, но решени на всяка цена да му надвият, надигайки ланшната изсъхнала трева с напиращата сила на младия живот. Те израстват със същото упорство, с което ручеят изпълзява от земята. Помежду им съществува тясно родство, тъй като в дългите юнски дни, когато ручеите пресъхват, тревните стръкчета всмукват водите им като тръбички, та от година на година стадата пият от тоя вечен зелен извор, а косачите загребват от него зимната им паша. Така и нашият човешки живот умира само до корена, но все надига зелено стръкче към вечността.
Уолдън се топи пред очите ми. Покрай северния и западния му бряг са се образували протоци, широки по два рода, а тоя покрай източния бряг е още по-широк. Огромен блок се е откъснал от ледената покривка. Чувам една чинка да припява откъм крайбрежните храсталаци: „Олит, олит, олит — чип, чип, чип, чи чар — чи уис, уис, уис.“ И тя помага да се разпука ледът. Колко красиви са плавните извивки по краищата на леда — повтарящи извивките на брега, те са далеч по-равномерни от тях. Поради неотдавнашните сурови, но краткотрайни студове ледът е необичайно твърд и осеян с вълнисти шарки като дворцов под. Напразно вятърът се плъзга на изток по матовата му твърд, додето достигне живата водна повърхност. Как великолепно искри на слънцето тая ивица вода, оголеното лице на езерото, сияещо от щастие и младост, озарено сякаш от радостта на рибите и пясъчните брегове; струят сребристи отблясъци като от люспите на leuciscus 327 327 Leuciscus (лат.) — риби таранки — Б.пр.
, като че цялото езеро е една огромна, мятаща се риба. Такъв е контрастът между зимата и пролетта. Уолдън бе мъртъв и оживя 328 328 Лука, 15:24 — Б.пр.
. Но както вече споменах, тая година ледът се разтопи по-бавно.
Преходът от зимните студове и виелици към меката и спокойна пролет, от мрачното, едва пълзящо време към светлите и бързолетни часове е важно събитие, което всичко в Природата бърза да оповести. Тоя преход се извършва едва ли не мигновено. Внезапно къщата ми се изпълни със светлина, макар че вече се свечеряваше. Зимните облаци все тъй се въсеха, а по стрехата трополеше дъжд, примесен със сняг. Погледнах през прозореца и — о, чудо! Там, където довчера се ширеше студен сив лед, сега се простираха прозрачните езерни води, притихнали и изпълнени с надежди като в лятна вечер, отразяващи вечерно лятно небе, каквото нямаше над тях, сякаш отдалеч предизвестени за него. Дочух далечна песен на червеношийка — първата от хилядолетия насам, както ми се стори, чиито кръшни звуци не ще забравя и през хилядолетията занапред — тъй сладостна и звънка, както отколе. О, вечерната песен на червеношийка в захода на новоанглийския летен ден! Да можех да открия клонката, на която е кацнала! Точно ТАЯ птица и точно ТАЯ клонка. Това поне не е Turdus migratorius 329 329 Turdus migratorius — прелетен дрозд — Б.пр.
. Клюмащите смолисти борове и церове край къщата ми изведнъж възвърнаха присъщия си вид, станаха по-ярко зелени, по-изправени и жизнени, окъпани и ободрени от дъжда. Знаех, че повече няма да вали. Достатъчно е да погледнеш която и да е клонка в гората или дори купчината дърва на двора, за да разбереш отминала ли е зимата, или не. По мръкнало се разнесоха крясъците на гъски, литнали ниско над гората, сякаш уморени, окъснели пътници, които се завръщат откъм южни езера и взаимно се жалват и утешават. Застанал на прага, чувах плясъка на крилата им, но щом приближиха към къщи, внезапно съзрели светлината, те със сподавени крясъци се обърнаха и се спуснаха над езерото. Тогава си влязох, затворих вратата и прекарах своята първа пролетна нощ в гората.
Читать дальше