Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

ФЛИНТОВО ЕЗЕРО! С колко оскъден набор от названия разполагаме! С какво право мръсният и глупав фермер, безмилостно оголил бреговете на тия граничещи с фермата му небесни води, им е дал името си? Как ли е заискрявал с очи кремъклии пред лъскавите долари и центове, в които е можел да види отражението на наглото си лице, как ли е смятал дори дивите патици за злосторници, как ли пръстите му са се втвърдявали и закривявали като нокти на хищна птица от постоянния грабителски навик на харпия? Затова за мен езерото си остава безименно. Аз не отивам там, за да виждам или чувам тоя човек, който никога не го е ВИЖДАЛ, не се е къпал във водите му, не го е обичал, не го е закрилял, не е продумвал добра дума за него, не е благодарил на Бога, задето го е създал. По-добре да бъде наречено на рибите, които плуват в него, на дивите птици и четириногите, които го навестяват, на дивите цветя, които растат по бреговете му, а защо не и на някой дивак или дете, чиято съдба е преплетена с неговата, а не на тоя, който няма други права над него освен крепостния акт, даден му от някой единомислещ съсед или управник; на тоя, който мисли само за паричната му стойност; който с присъствието си е станал проклятие за бреговете му, изчерпал е земите наоколо и с наслада би изчерпал и водите му; който се коси, че площта му не е английска трева или поляна с боровинки и не вижда изход от това положение; който би го пресушил, за да продаде калта от дъното му. Щом като не задвижва воденица, каква полза да го съзерцаваш? Не уважавам труда на такъв човек, не признавам фермата му, в която всяко нещо има цена; той би отнесъл на пазара цялата тая красота, че дори и Бога, стига да може да извлече облага; който отива на пазара ЗАРАДИ своя бог; в неговата ферма нищо не расте на воля, нивите му не дават реколта, ливадите му не раждат цветя, нито дърветата му — плодове: само долари. Не уважавам труда на тоя, когото не радва красотата на плодовете и за когото те узряват едва когато се превърнат в долари. Дайте ми бедността, която се наслаждава на същинското богатство. Фермерите будят уважението и интереса ми в зависимост от това, доколко са бедни: обичам бедните фермери. Ето как виждам идеалната ферма: къщата, порасла като гъба на бунище, помещения за хора, коне, волове и свине едни до други — къде почистено, къде непочистено, но навсякъде препълнено с хора! Огромно мазно петно, ухаещо на тор и масло! Каква висока степен на цивилизация — тук всичко се наторява със сърцата и умовете на хората! Че могат ли картофи да се отглеждат в гробище! Това е идеалната ферма.

Не и не: ако най-прекрасните природни кътчета трябва да носят човешки имена, то нека това бъдат имената на най-благородните и достойни люде. Нека поне езерата ни носят истинни названия, както Икарово море, чиито „брегове и днес прославят подвига геройски“. 246 246 Уилям Дръмонд, „Икар“ (1616) — Б.пр.

По-малкото Гъше езеро ми е на път за Флинтовото; Феър Хевън, разширение на Конкордската река, обхващащо, както казват, седемдесет акра, се намира на миля югозападно, а Бялото езеро, възлизащо на около четиридесет акра, се намира на миля и половина оттатък Феър Хевън. Това е моето езерно богатство. Заедно с Конкордската река това са моите водоизточници — денем и нощем, година след година с тяхна помощ смилам всяко мливо, което им занасям.

Откак Уолдън е оскверняван от дървари, железници, че и от мен самия, може би най-привлекателното, ако не и най-прекрасното езеро наоколо, бисерът на гората, с Бялото езеро названието, твърде обикновено, за да бъде хубаво, му е дадено било поради изключителната бистрота на водите му, било поради цвета на пясъка. В много отношения Бялото езеро е като по-малък брат на Уолдън. Дотолкова си приличат, та човек би казал, че са свързани под земята. Бреговете му са също тъй каменисти и водите му имат същия оттенък. А в големи горещини — също както при Уолдън — водите в заливчетата, достатъчно плитки, за да поемат багрените отблясъци от дъното, добиват загадъчен синкавозеленикав, тюркоазен цвят. Преди много години ходех на Бялото езеро с талига за пясък, с който да изработвам шкурка 247 247 Преди да заживее на Уолдън, Торо е изработвал шкурка в бащината си фабрика за моливи — Б.пр. и оттогава все го спохождам. Един от честите му посетители предлага да го наричаме Зеленото езеро. А би могло да се именува и Езеро на жълтия бор поради следното обстоятелство: преди петнадесетина години много навътре от брега сред дълбоката вода стърчеше върхът на един смолист бор от ония, които тук наричат жълти, макар да не представляват обособен вид. Имаше дори предположения, че езерото е възникнало от земно хлътване и това е остатък от древната гора, покривала някога тия места. В едно „Топографско описание на град Конкорд“ още от 1792 година, което намерих в архивите на Масачузетското историческо дружество, след сведенията за Уолдън и за Бялото езеро авторът, конкордски гражданин, добавя: „По средата на последното, когато нивото на водата значително спадне, се показва дърво, което очевидно расте там, макар корените му да са на петдесет фута 248 248 15 м. — Б.пр. под повърхността; върхът на дървото е пречупен и на това място диаметърът му е четиринадесет инча 249 249 35,5 см. — Б.пр. .“ 250 250 Уилям Джоунс, „Топографско описание на град Конкорд“ (1792) — Б.пр. През пролетта на 1849-а разговарях с човека, който живее най-близо до езерото, в Съдбъри, и той ми каза, че лично извлякъл дървото преди десетина-петнадесет години. Доколкото си спомняше, намирало се на дванадесет до петнадесет рода 251 251 9–12 м. — Б.пр. навътре от брега, където водата е тридесет-четиридесет фута 252 252 30,5 см. — Б.пр. дълбока. Било зима, цяла сутрин вадил лед и решил следобед да измъкне с помощта на съседите си жълтия бор. Изрязал канал в леда до брега и изтеглил дървото с волски впряг. Какво било удивлението му, когато установил, че клоните му сочели надолу и то е стърчало с основата си, а върхът му е бил здраво забит в пясъчното дъно. Диаметърът на дънера бил един фут и човекът се надявал да се сдобие с хубави дъски. Но дървото се оказало толкова гнило, че го бивало само за огрев. Още държеше под сайванта си пъна, по който личаха следи от брадва и човки на кълвачи. Според него най-вероятно бе борът да е изсъхнал на брега, сетне вятърът да го е повалил в езерото и когато върхът му огизнал, а дънерът останал сух и лек, водата да го е изтеглила навътре и то да се е забило наопаки. Осемдесетгодишният баща на тоя човек не помнеше дървото да го е нямало. И до днес на дъното се виждат останки от красиви могъщи стволове, които под гънещата се езерна повърхност изглеждат като плаващи водни змии.