Навярно и сега продължават да живеят, както са свикнали — самоотвержено, лице в лице с живота, вкопчили се с нокти и зъби в него, неспособни да вбият клин в масивните му подпори и да го раздробят на части, решени да се борят с него тъй грубо, както се разправят с магарешките бодили. Но тая борба е обречена на все по-големи поражения — уви, не ще отидеш далеч без аритметика, Джон Фийлд!
„Ходиш ли понякога за риба?“ — попитах го. „О, да, остане ли ми време, ловя доста, най-вече костури.“ — „А с каква стръв?“ — „Първо ловя плотви с червеи, а сетне с тях — костурите.“ — „Време е да вървиш, Джон!“ — рече жена му със светнало и обнадеждено лице, но Джон се помайваше.
Проливният дъжд бе престанал и дъгата над горите на изток вещаеше ясна вечер. Сбогувахме се. На излизане помолих за някакъв съд, надявайки се да зърна дъното на кладенеца и тъй да попълня впечатленията си от мястото. Но уви — само тиня и пясък, въжето скъсано, а ведрото непоправимо повредено. Накрая намериха подходяща тенджера, как да е превариха водата и след дълги разисквания и колебания, още неохладена и неизбистрена, я подадоха на жадния. Каква помия поддържа живота тук, помислих си; затворих очи и умело издухвайки боклучетата, отпих в чест на домакините си най-голямата глътка, на която бях способен. Става ли дума за добри маниери, не съм никак гнуслив.
Когато след дъжда си тръгнах от колибата на ирландеца и отново се отправих с бързи крачки към езерото, за да наловя костури, за миг на мен, завършилия училище и колеж, това газене из огизналите ливади, из тресавищата и блатата, из тия пусти и диви места ми се видя скучно, но когато се заспусках по склона къмто червенеещия запад и дъгата се преметна през рамото ми, а избистреният въздух погали слуха ми с незнайно откъде долитащ слаб звън. Моят Добър дух сякаш проговори: „Върви на лов и за риба всеки ден, все по-далеч и по-далеч, отдъхвай без страх край нови потоци и огнища. И спомняй Създателя си в дните на младостта си 255 255 Еклисиаст, 12:1 — Б.пр.
. Буди се безгрижен преди зазоряване и търси приключения. Пладнувай все край различни реки и нека нощта те заварва навсякъде у дома. Не съществуват по-ширни поля от тия, по-значими занимания от възможните тук. Израствай див според природата си, както тия острици и папрати, които никога няма да станат на сено. Нека трещят гръмотевиците — какво, че са заплаха за фермерските посеви? На теб те говорят друго. Скрий се под облака, нека останалите тичат към талигите и заслоните. Не свеждай изкарването на прехраната си до тежък труд, а го превърни в удоволствие. Радвай се на земята, но не я притежавай. От липса на същински занимания и вяра хората са стигнали до сегашното си положение непрестанно да купуват и продават и тъй да прекарват живота си като крепостници.“
О, Фермо Бейкър!
„Земя, чиято висша същина
е слънчевата непорочна светлина.
Тук никой се не втурва за наслада,
не срутва дървената ти ограда.
Не влизаш с никого в безкраен спор,
не те измъчват тягостни въпроси,
за първи път видя те моят взор
тъй както днес: смирена, в дрехи прости.
Изчадия на Сатаната,
коварствата и бесовете
по клоните ги окачете!“ 256 256 Чанинг, „Фермата Бейкър“ — Б.пр.
Вечер хората се прибират смазани вкъщи от близката нива или улица, където витае ехото от домовете им, и животът им крее, понеже постоянно вдишва собствения си дъх; по видело и по мрак сенките им достигат по-далеч, отколкото всекидневните им стъпки. А би трябвало да се завръщаме вкъщи отдалеч, познали всеки ден приключения, опасности, открития, обогатили опита и нрава си.
Преди да стигна до езерото, Джон Фийлд ме догони, воден от някакъв живителен порив, решен тоя път да не работи в блатата по заник-слънце. Докато аз нанизах цяла връв, бедният човечец измъкна само две рибки — такъв му бил късметът, рече, разменихме местата си в лодката, ала с това не разменихме и късмета си. Бедният Джон Фийлд! (Дано не прочете тия редове, освен ако му повлияят положително.) Да си въобразява, че ще може по своя донесен от един стар свят начин да живее в тая нова, примитивна страна! Че ще лови костури с плотви. Допускам, че понякога те може да са добра стръв. Додето погледът му стига, всичко е негово, но той си остава бедняк; унаследил ирландската мизерия и нищета, със своите останали от Адамово време блатни привички, той — както и потомството му — е обречен да не се замогне в тоя свят, додето на потъналите му в блатна кал нозе с покарали ципи не бъдат завързани takaria 257 257 Talaria (лат.) — крилати сандали — Б.пр.
.
Читать дальше