Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Рядко лодка е осквернявала водите на Бялото езеро, понеже изкушенията за рибарите тук са малко. Наместо бели лилии, за които е нужна тиня, от бистрите води се подават тънките стъбла на сини перуники (Iris versicolor), израснали от каменистото дъно по цялото протежение на брега, а през юни навестявани от колибри; синьото на стъблата, на цветовете и особено на отраженията им плавно прелива в тюркоазните води.

Бялото езеро и Уолдън са големи кристали върху земната повърхност, езера на Светлината. Ако можеха да бъдат трайно замразени и смалени достатъчно, за да се държат в ръка, навярно роби биха ги отнесли на своите владетели като скъпоценни камъни, с които да украсят короните си, но тъй като са течни, обширни и вовеки предоставени нам и на потомците ни, ние не ги тачим и ламтим за диаманта Кохинор. Твърде бистри са, за да имат пазарна цена — в тях няма нищо мръсно. Колко по-красиви са те от живота ни, колко по-прозрачни са от характерите ни! От тях не ще се научим на низост. Как мътнеят в сравнение с тях блатата по фермите, в които се плацикат патици! А тук идват само чисти диви патици. Природата няма ценители сред хората. Перата и песните на птиците хармонират напълно с цветята, но къде е оня младеж или девойка, които биха образували едно цяло с волната и пищна красота на Природата? Тя процъфтява в самота, далеч от градовете на хората. Приказвате за небесата. Тъй позорите земята!

Разхождайки се, понякога стигах до борови горички, прилични на храмове или на флотилии с опънати платна в открито море; в извитите им клони играеше светлината — тъй нежно зелени и сенчести бяха те, че друидите биха напуснали своите дъбаци, за да извършват тук обредите си; бродех и оттатък Флинтовото езеро, където гъсти, обсипани със сини плодчета кедри, достойни да красят портите на Валхала, протягат вейки високо в небето, а, цяла в плод, хвойна пълзи навред; скитах се също из мочурливи места, където брадати лишеи висят по смърчовете като гирлянди, горски печурки — тия кръгли маси на блатните богове — покриват земята, а по-гиздави гъби като някакви странни растителни охлюви красят дънерите, напомняйки пеперуди или раковини: тук е раят на дивите карамфили и кучешкия дрян, червените плодчета на елшите блещукат като дяволски очички, дървесната плесен разяжда и ломи в прегръдките си дори най-яките дървета, плодчетата на бодливата зеленика са тъй чудни, че заради тях човек забравя и дома си, а много други безименни и забранени диви плодове го привличат и омайват, прекалено красиви, за да бъдат вкусени от простосмъртна уста. Наместо да се позовавам на разни авторитети, многократно ходех да разглеждам някои дървета от твърде редки за тия места видове, растящи далеч оттук посред пасбища и мочурища, във вътрешността на гори или по върховете на хълмове: черни брези, най-красивите от които достигат два фута в диаметър; техните братовчедки, жълтите брези, чиито свободно падащи златни одежди са също тъй благоуханни; букове със стройни и богато обрасли с лишеи стволове, от които — като изключим няколкото пръснати из околността дървета — е останала само една малка горичка, по всяка вероятност насадена от гълъбите, привличани навремето от жълъдите; прекрасни са сребърните искри, които се пръскат при ударите на брадвата по бука; има и липи, габъри, Celtis occidentalis или още лъжливи брястове, от които само един се е хванал добре, борове като корабни мачти, бучиниши със съвършена красота, изправени като пагоди сред горите; бих могъл да изредя още много и много други. Това бяха светилищата, които посещавах зиме и лете.

Веднъж се озовах в самия край на небесна дъга, която обхващаше ниските въздушни слоеве, багрейки тревата и листата наоколо, омайвайки ме, сякаш гледах през цветен кристал. В тоя поток от следдъждовна светлина за малко се почувствах като делфин. Ако бе продължило по-дълго, това преживяване би обагрило заниманията и живота ми. Вървейки покрай железопътната линия, с наслада се вглеждах в светлинния ореол около сянката ми и си въобразявах, че съм един от богоизбраните. Някой от моите посетители ми разказваше, че около сенките на ирландците не се образувал ореол и че това било почест, отредена за местните хора. В спомените си Бенвенуто Челини описва как след някакъв кошмарен сън по време на затворничеството му в крепостта „Сан Анджело“ сутрин и вечер около сянката на главата му започнал да се появява сияен ореол, който се очертавал особено ясно — независимо дали се намирал в Италия или във Франция, — когато тревата била цяла в роса. Навярно става дума за същото явление, което и аз имам предвид и което се наблюдава предимно сутрин, понякога и по друго време, дори и на лунна светлина. То съществува постоянно, но обикновено остава незабелязано, и в случаите на възбудимо въображение като това на Челини може да се превърне в основа за суеверия. При това Челини съобщава, че показвал ореола на малцина. Но нима да съзнаваш, че си Удостоен, не означава, че наистина си богоизбран?