Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Няма ги вече трупите на дъното, няма го старото кану, няма ги и сенчестите гори наоколо, а гражданите, идвали на езерото, само за да се окъпят или да пият вода и останали с бегъл спомен за местонахождението му, мислят само, как да вкарат водите му — които би трябвало да са свещени като тия на Ганг — в тръби до града, та да мият с тях чиниите си! Как чрез едно завъртане на крана или натискане на помпата да разполагат с Уолдън! Дяволският железен кон, чието проглушително цвилене отеква из целия град, е размътил с копитата си Кипящия извор; изпасъл е и горите по бреговете на Уолдън — тоя троянски кон с хиляда човека в корема, създаден от алчни за пари гърци! Къде е героят, къде е Мор от Мор Хол 245 245 Торо има предвид английската сатирична балада за Дракона от Уонтли, убит от героя Мор, като прави алюзия за съдията в Пенсилвания Уилям Мор (1699–1783), противник на квакерите, чийто дом във Фордж Вали се наричал „Мор Хол“ — Б.пр. , та да пресрещне тая раздута напаст в Дълбокия дол и да забие копието на мъстта между ребрата й?

Нравът на Уолдън е може би най-добрият и най-непомътеният, който познавам. Подобен нрав са приписвали на мнозина, но малко са людете, достойни за тая чест. Макар дърварите да са оголили един след друг бреговете му и ирландците да са направили кочини досами водите му, макар железопътните релси да сквернят пределите му и продавачи на лед да снемат зимното му покривало, езерото си остава непроменено — все същите води, по които някога се плъзгаше младенческият ми взор: промяната е в мен. Ни една от многото дипли по повърхността му не се е врязала в трайна бръчка. То е вечно младо и ако днес лястовичките се спускат над него за мушици, същото е било и в незапомнени времена. Тая нощ отново се замислих над всичко това, сякаш повече от двадесет години не бях го виждал почти всекидневно: ето го Уолдън, същото онова горско езеро, което открих преди толкова време; на мястото на изсечения миналата зима лес, сега на брега му буйно, както винаги, израства нов; все същата първозданна мъдрост възлиза от дъното към повърхността му; все същата лазурночиста радост изпълва него, Създателя му, а МОЖЕ БИ и мен. Несъмнено е дело на храбрец, чужд на всякакво притворство! Той го е заоблил с ръка, углъбил го е и го е пречистил в мислите си, а сетне го е завещал на Конкорд. Виждам по лицето на Уолдън същата тая мъдрост, та съм готов едва ли не да го запитам: „Уолдън, това ти ли си?“

Вагоните никога не спират, за да се полюбуват на езерото; но си мисля, че то прави машинистите, огнярите, спирачите и пътниците със сезонни билети по-добри. Нощем машинистът — самото му същество — не забравя спокойната бистрота, зърната поне веднъж през деня. Макар мимолетно, това видение изтрива следите от Стейт Стрийт и локомотивните сажди. Бих нарекъл езерото „Божия сълза“.

Вече споменах, че Уолдън няма притоци, нито пък от него изтичат реки, но посредством дълга и накъсана верига от малки езерца той е свързан с Флинтовото езеро, чието ниво е по-високо, а друга такава верига, през която в отминали геологични епохи навярно са текли водите му, че и днес — опазил Господ — с малко копане отново могат да потекат, го свързва с Конкордската река, чието ниво пък е по-ниско. При тая пленителна бистрота, придобита с времето в скромен и суров отшелнически живот в гората, кой не би жалил, ако водите на Уолдън се примесят с мътнеещите пред тях води на Флинтовото езеро или пък загубят сладостта си в океанските вълни?

Флинтовото или още Пясъчното езеро, най-голямото в околността, своего рода море сред сушата, се намира в Линкълн, на миля източно от Уолдън. То е доста по-обширно — площта му, казват, възлизала на сто деветдесет и седем акра — и е по-богато на риба, но затова пък е по-плитко и съвсем не тъй замайващо бистро. Една разходка през гората дотам често ми служеше за отмора. Струваше си: дори и само за да усетя волния полъх на вятъра по страните си, да погледам надпреварата на вълните и да помисля за живота на моряците. Отивах там да събирам кестени през мразовитите есенни дни, когато те падаха във водата и сами доплаваха до нозете ми; така веднъж, както се провирах между острилите по брега, а свежите пръски полепваха по лицето ми, попаднах на гниещи останки от лодка — всъщност само следи от плоско дъно сред тръстиките; все пак очертанията личаха ясно, напомняйки голяма разлагаща се лапа с всичките й сухожилия. Това бяха останки, не по-малко вълнуващи от тия на морския бряг и също тъй поучителни. Но прогнили докрай, те вече са се слели с езерния бряг, прободени от тръстики и остри треви. Често се наслаждавах на пясъчните вълнички по дъното в северната част на езерото, станали от натиска на водата трайни и устойчиви под нозете на чаплите, и на израслите в индийска нишка тръстики, чиито вълнообразни извивки ред след ред повтаряха тия по дъното, като че ги бяха садили водните браздулици. Там намирах в значителни количества едни особени топки, съвършени сфери от половин до четири инча в диаметър, съставени от трева или корени на люспостебленик. Те се подмятат напред-назад по пясъчното дъно из плитката вода и понякога биват изхвърляни на брега. Или са изцяло от трева, или с малко пясък във вътрешността. Човек би казал на пръв поглед, че са оформени под въздействието на вълните подобно на заоблените камъчета; но всъщност и най-малките, половининчови кълба се състоят от също тъй груб материал, а и такива топки се появяват само в определено време на годината. При това според мен вълните не толкова оформят, колкото бавно разграждат вече оформилото се цяло. Когато задълго останат на сухо, сферите запазват вида си.