Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Един следобед поех през гората към Феър Хевън за риба, та да има какво да добавям към оскъдните си запаси от зеленчуци. Пътят ми минаваше през Плезънт Медоу, придатък на фермата Бейкър, тоя уединен кът, който неотдавна един поет възпя, начиная с:

Преди да се установя на Уолдън, мислех да се настаня в тоя кът. Брулех ябълки и прехвърлих потока, плашейки мускусните плъхове и пъстървите. Макар да бе превалил, когато тръгнах, това бе един от ония наситени с всевъзможни неща следобеди, които ни се струват безкрайни и представляват голяма част от същинския ни живот. Внезапно рукна проливен дъжд и ме застави да стоя половин час под един бор и да придръпвам клоните над себе си, покрил глава с носната си кърпа; а когато най-сетне метнах въдицата над репеите, целият вир-вода, неочаквано се озовах в сянката на облак и гръмотевиците затрещяха с такава сила, че не ми оставаше нищо друго, освен да ги слушам. Помислих си, че боговете трябва да се гордеят, задето с такива острозъби светкавици прогонват един беден беззащитен рибар. Затова побързах да потърся подслон в най-близката колиба, която отстоеше на половин миля от пътя, но пък бе близо до езерото и от дълго време стоеше необитаема:

Тъй пее Музата. Оказа се обаче, че в колибата живее някой си Джон Фийлд, ирландец, заедно с жена си и многобройната си челяд — от кръглоликото момче, което помагаше на баща си и сега двамата се връщаха от блатата бежешком, за да се спасят от дъжда, та до приличното на сибила сбръчкано бебе с конусовидна глава, което седна на коляното на баща си като на трон и с предимството на децата отправи от своя потънат във влага и нищета дом питащ поглед към непознатия, без да знае, че е последна издънка на благородническо потекло, надежда и център на Вселената, а не бедно гладуващо отроче на Джон Фийлд. Настанихме се всички заедно под оная част от покрива, където течеше най-малко, а навън дъждът се лееше и гръмотевиците трещяха. Тук бях седял много пъти още по времето, когато корабът, докарал в Америка това семейството, още не е бил построен. Джон Фийлд бе явно честен, трудолюбив, но безпомощен човек, същото важеше и за жена му, която ден след ден самоотвержено вадеше оскъдни блюда от дълбините на издигнатата пещ; кръглолика, с мазна кожа и разголена гръд, тя все още се надяваше един ден животът й да се подобри, макар неизменният парцал в ръката й да не водеше до никакъв резултат Пилците, които също се бяха подслонили тук от дъжда, крачеха наперено из стаята като същински членове на семейството — бяха, струва ми се, твърде очовечени, за да се опекат добре. Гледаха ме в очите или настойчиво кълвяха обувките ми. Междувременно стопанинът ми разказа историята си: как „се трепал“ при съседа фермер, как преобръщал с мотика и лопата пръстта в една ливада срещу десет долара на акър и право за едногодишно ползване на наторената площ, как малкият му кръглолик син с радост му помагал, без да знае каква лоша сделка е направил баща му. Постарах се да му бъда от полза с моя опит, изтъквайки, че той е един от най-близките ми съседи, че аз, който съм насам да ловя риба и имам вид на безделник, изкарвам прехраната си също като него, но живея в спретната, светла и чиста къща, която едва ли струва повече от годишния наем за неговата съборетина; обясних му, че стига да иска, би могъл за месец-два да си построи собствен дом, че аз не употребявам чай, кафе, масло, мляко, прясно месо, тъй че не ми се налага да работя, за да си ги набавям, както и че защото не работя здравата, нямам нужда да се храня здравата, та поначало храната не ми струва почти нищо; изтъкнах, че необходимостта от чай, кафе, масло, мляко, пържоли го принуждава да работи усилно, за да може да ги купи, и че след като е работил здравата, трябва и да яде здравата, за да възстанови силите си, тъй че всъщност постоянно прелива от пусто в празно и погубва живота си в недоволство, макар да е смятал идването си в Америка за изгодно, доколкото ще бъде всекидневно задоволен с чай, кафе и мляко. Но истинската Америка е оная, в която човек разполага със свободата да води начин на живот, осигуряващ независимостта от тия продукти, в която държавата не се стреми да те застави да понасяш робство, войни и ред други ненужни разходи, които — пряко или косвено — са следствие пак от същите потребителски нужди. Съвсем целенасочено разговарях с Джон Фийлд, сякаш е философ или поне желае да бъде такъв. Бих бил доволен всички поляни по земята да си останат диви, ако това произтича от започващото самоосвобождаване на човечеството. Тогава човек не би имал нужда да изучава история, за да разбере кое е най-добро за него. Но — уви — образоването на един ирландец означава своего рода морално прекопаване. Посочих му, че за неговата тежка работа са нужни здрави ботуши и облекло, които при това бързо се измърсяват и износват, докато аз нося леки обувки и дрехи и макар да ме мисли облечен като джентълмен — което, разбира се, е невярно, — те не струват и наполовина колкото неговите, както и че стига да поискам, мога без всякакво усилие, просто за отмора, да си наловя толкова риба, колкото ми е необходима за два дни, или пък да спечеля достатъчно пари за цяла седмица. Ако той и семейството му заживеят просто, лятно време биха могли да берат боровинки за собствено удоволствие. Тук Джон въздъхна дълбоко, а жена му ококори очи и скръсти ръце — и двамата като че ли преценяваха дали разполагат с достатъчно капитал, за да предприемат подобно нещо, дали им достига пресметливост, за да се справят. Сякаш плаваха напосоки и не можеха да съзрат пристан за своя кораб.