„За приказки не давам пет пари,
Че уж ловците не били добри.“ 259 259 Чосър, „Кентърбърийски разкази“, Пролог. — Думите са на монаха, а не на монахинята, както смята Торо — Б.пр.
В определен период от живота на всеки човек, както и от историята на човечеството, ловците са минавали за „съвършени люде“, както са ги наричали алгонкуините. Можем само да съжаляваме момчето, което никога не е гръмвало с пушка — от това не е станало по-хуманно, просто в образованието му е допуснат съществен пропуск. Такъв бе моят отговор, що се отнася до увлеклите се по лова младежи, като оставах с надеждата, че те скоро ще надраснат увлечението си. Няма човек, прехвърлил безгрижната момчешка възраст, който безотговорно да убие създание, също като него дарувано с живот. В предсмъртна опасност заекът пищи като дете. Предупреждавам ви, майки, симпатиите ми невинаги съблюдават обичайните ФИЛАНТРОПИЧНИ разграничения.
Именно чрез това започва запознанството на младежите с гората и се проявява най-същинската част от личността им. Известно време те остават ловци и рибари, додето накрай (стига семената на по-смислен живот да са засети в тях) открият същинското си призвание на поети или, да кажем, естественици и захвърлят пушката и въдицата. В това отношение повечето хора така и не порастват. В някои страни не е рядкост да видиш пастор на лов — но макар да го бива за добро пастирско куче, от него не става добър Пастир. С изненада установих, че единственото занимание освен дърварството, ледодобива и другите подобни, което привлича към Уолдън за цял предобед съгражданите ми, било бащи или деца, е риболовът. Тия рибари, ако не си тръгнат с дълъг наниз риба, обикновено не се чувстват доволни, сиреч добре оползотворили времето си, и никак не мислят за това, че са имали щастието да съзерцават езерото. Ходят за риба стотици пъти, додето накрай рибарската им страст се уталожи на дъното, а подбудите им се пречистят — ала тоя пречистващ процес несъмнено е протичал у тях от самото начало. Губернаторът и неговите съветници смътно си спомнят езерото, понеже са ходили за риба като момчета, но отсега насетне ще го забравят, защото са вече твърде стари и издигнати за риболов. И въпреки това се надяват, че един ден и те ще отидат на небето. Ако законодателите проявяват интерес към езерото, то е само за да определят броя на необходимите за там въдици, но те нищичко не подозират за оная върховна въдица, която може да изтегли цялото езеро, използвайки за стръв тях самите. Така — дори и в цивилизованите общества — човешкият ембрион минава през ловджийски стадий на развитие.
През последните години установих, че риболовът ме кара да губя по малко от самоуважението си. Многократно съм се уверявал в това. Умел рибар съм и както повечето си побратими притежавам известен риболовен инстинкт, който навремени особено се изостря, но винаги след риболов чувствам, че би било по-добре да не бях се захващал. Мисля, че не се лъжа. Това чувство е неясно като първите утринни зари. Моят инстинкт несъмнено принадлежи към по-низш природен порядък, но тъй или иначе с всяка изминала година рибарят у мен изчезва, макар от това да не ставам по-хуманен или по-мъдър. Понастоящем вече не съм никакъв рибар. Ясно ми е обаче, че ако живеех в някой пущинак, неволята би ме върнала към лова и риболова. В животинската храна има нещо крайно нечисто, та започнах да разбирам тегобите на домакинския труд, както и стремежа да се носят винаги — колкото и да е трудно — чисти и спретнати дрехи и да не се допускат вкъщи никакви неприятни миризми и гледки. Тъй като бях месар, калфа и готвач на самия себе си, както и господар, комуто се сервира, аз имам необичайно всестранен опит в това отношение. Основното ми възражение срещу животинската храна е нечистотата освен това уловената, изчистена и сготвена риба сякаш не ме засищаше. Това се оказа несъществена и ненужна храна, която не оправдава загубеното за нея време. Малко хляб или няколко картофа вършат същата работа, спестявайки усилията и мръсотията. Като редица свои съвременници и аз рядко вкусвах животинска храна, чай, кафе и прочие, но не защото им приписвах някакви неблагоприятни въздействия, а защото не допадаха на нагласата ми. Отвращението от животинската храна не е въпрос на опит, а на инстинкт. Изглеждаше ми по-привлекателно да живея примитивно и да понасям всякакви трудности; и макар че никога не го постигнах, все пак достатъчно се доближих до тоя начин на живот, за да задоволя въображението си. Убеден съм, че всеки човек, решен да съхрани своите висши, сиреч поетически способности в най-добро състояние, е стигал до въздържание от животинска храна и изобщо от храна в големи количества. Ентомолозите са установили забележителния факт — прочетох го у Кърби и Спенс 260 260 Торо има предвид четиритомния труд на американските естественици Уилям Кърби и Уилям Спенс „Увод в ентомологията“ (1846) — Б.пр.
: „Някои насекоми, достигнали стадия на пълна зрелост, макар и снабдени с органи за хранене, изобщо не ги използват.“ Оттук авторите правят обобщението, че „по природен закон почти всички насекоми, достигнали тоя стадий, ядат много по-малко, отколкото като ларви. Когато ненаситната гъсеница се превърне в пеперуда… а лепкавата личинка — в муха, те се задоволяват само с една-две капчици мед или друга някаква сладка течност“. Коремчето под крилата на пеперудата единствено напомня за гъсеницата. То е вкусната хапчица, която съдбоносно привлича насекомоядните. Няма нищо по-яшно от човека в стадия на ларва; цели народи — народи без фантазия и въображение — остават на тая фаза на развитие, отличавайки се от останалите по огромните си търбуси.
Читать дальше