Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Водната площ разкрива духа, витаещ във въздуха. Тя непрестанно получава свише живот и сила. По същността си е средец между Земята и Небето. На сушата само тревите и дърветата се разклащат от вятъра, а тук самата вода се димни. Но светлинните ивици и потна по нея разбираме откъде духа бризът. Чудесно е, че ни е дадено да гледаме водната повърхност. Навярно един ден ще можем да гледаме тъй и въздушната повърхност, та да познаем още по-неведомия дух, витаещ над нея.

Към края на октомври, когато свие силен мраз, педомерките и водните бръмбари се изпокриват и оттогава насетне в тихо време нищичко не нарушава езерния покой. Един ноемврийски следобед при отминаваното на продължила няколко дни дъждовна буря, додето небето още бе задръстено от облаци и всичко бе потънало в мъгла, с изненада открих, че езерната повърхност е съвършено гладка, дотолкова, че е трудно да я различиш, пък и вече не отразяваше ярките октомврийски багри, а мрачните ноемврийски цветове на околните възвишения. Макар да гребях съвсем внимателно, леките бразди, прорязвани от лодката ми, се разпростряха додето поглед стига, нагъвайки отраженията. И ето че както съзерцавах повърхността, тук-там забелязвах бледи отблясъци — сякаш се бяха насъбрали педомерки, оцелели в студа, или пък сред езерния покой от дъното бликаше извор. Загребах нататък и за мое удивление се озовах сред безчет малки, около петинчови костури — наситенобронзови в зеленикавата вода, — които си играеха, като непрестанно се гмуркаха и пак изплуваха, нагъвайки повърхността, покривайки я с мехурчета. В тия прозрачни и сякаш бездънни, отразяващи облаците води имах чувството, че се нося с балон по въздуха, а костурите ми приличаха на ято литнали под мен птици с криле като перки. В езерото имаше много такива стада, очевидно възползвали се от краткия промеждутък, преди зимата да затули с ледено покривало широкия им небосвод. Сякаш лек бриз лъхаше водната повърхност или я ръсеха ситни дъждовни капчици. Приближих бързо; стреснати, те плеснаха с опашки толкова силно, че развълнуваха водата така, сякаш някой я бе ударил с кичест клон, и на мига изчезнаха в дълбините. Сетне задуха вятър, мъглата се сгъсти, излязоха вълни и костурите заскачаха още по-високо отпреди, подавайки се наполовина от водата — стотици триинчови черни шипчета, щръкнали наведнъж. Една година чак на пети декември забелязах трапчинки по повърхността, та помислих, както беше и мъгливо, че почва да вали, и бързо загребах към къщи. Макар да не усещах капки по лицето си, дъждът сякаш непрестанно се усилваше, та вече мислено се виждах целия огизнал. Но ето че изведнъж трапчинките изчезнаха — бяха ги предизвикали костурите, които, уплашени от плясъка на веслата, се стрелнаха към дълбините и взеха да избледняват пред погледа ми, додето съвсем се изгубиха; така че в последна сметка следобедът мина без дъжд.

Един старец, който бе идвал доста често по тия места преди петдесетина години, когато езерото изглеждало тъмно поради заобикалящите го гори, ми разказа как от време на време то оживявало от ята патици и всевъзможни други водни птици, а наоколо му кръжели орли. Той ловял тук риба, използвайки едно старо кану, което намерил на брега. Направено било от два издълбани и скрепени един за друг борови ствола, отрязани в краищата под прав ъгъл. Кануто било съвсем неустойчиво, но за сметка на това издържало много години, преди да изгние и да потъне на дъното. Не знаел чие е — принадлежало на езерото. Въже за котвата си правело от лико. Някакъв възрастен грънчар, който преди Революцията 244 244 Вж. бел. 7 към „Гражданско неподчинение“ — Б.пр. живеел близо до езерото, му разказал веднъж, че на дъното имало железен сандък и той го бил виждал. Понякога сандъкът изплавал на брега, но доближиш ли го, веднага се плъзвал назад и изчезвал в дълбините. Приятно ми беше да слушам за старото дървено кану, заместило някогашната индианска еднодръвка, също тъй направена от бор, но далеч по-изящна по форма — отначало навярно крайбрежно дърво, сетне повалено във водата, за да се носи по нея в продължение на десетилетия, бидейки най-подходящият за езерото плавателен съд. Помня, че когато за първи път надзърнах в езерните дълбини, смътно различих на дъното множество огромни трупи, които са били повалени от вятъра или пък преди време, когато дървеният материал е бил по-евтин, са останали на леда след някоя сеч; сега обаче тия трупи почти бяха изчезнали.

Когато за първи път се разхождах с лодка по езерото Уолдън, то бе заобиколено от гъсти и величествени борови и дъбови гори, а в някои от малките заливчета се бяха увили около стволовете диви лози, образувайки естествени сводове, под което лодката спокойно минаваше. Стръмните хълмисти брегове бяха покрити с тъй високи гори, че приличаха на амфитеатър, в който се разиграва феерията на леса. На младини обичах да греба до средата на езерото и да прекарвам голямата част от летните предобеди, легнал по гръб на дъното на лодката и, оставил се на волята на зефира, да сънувам наяве, додето ударът на носа в пясъка ме събуди и се надигна да видя кой бряг са ми отредили съдбините; бе време, когато нямаше по-привлекателно и плодотворно занятие от безделието. Открадвал съм си много утрини, за да прекарам по тоя начин най-хубавите часове от деня; бях богат ако не с пари, то със слънчеви часове и летни утрини, на които се наслаждавах до насита; ни най-малко не съжалявам, че не съм похабил повече от тях в работилницата или зад преподавателската катедра. Но откак напуснах тия брегове, дърварите не си хабиха времето, та отсега нататък дълги години няма да има разходки из горски пътеки, през които тук-там се провижда езерото. Нека Музата ми бъде извинена, ако замлъкне. Как да очакваме птичките да пеят, когато са изсечени горите им?