Няма нищо по-красиво и изразително в пейзажа от едно езеро. То е окото на земята; вгледа ли се в него, човек измерва дълбините на собствената си личност. Крайбрежните дървета са дългите ресници, които го очертават, а гористите възвишения и скалите, надвесени над него, са веждите му.
Застанал на гладкия и песъчлив източен бряг на езерото в един септемврийски следобед, когато лека омара забулваше отсрещния бряг, проумях как се е родил изразът „огледална водна повърхност“. Застанеш ли с главата надолу, езерото прилича на нишка от паяжина — опъната през долината, блещукаща към далечните борови гори, разделяйки един въздушен слой от друг. Струва ти се, че можеш, без да се намокриш, да преминеш под нея до отсрещните възвишения и че прехвръквашите лястовички всеки миг ще накацат върху нея. Навремени, сякаш по погрешка, те се гмурват под нишката и не остават измамени. Плъзнеш ли поглед по езерото на запад, нужно е с две ръце да браниш очите си както от отразеното, така и от същинското слънце, понеже са еднакво ярки: и ако застанал помежду двете слънца, съсредоточено наблюдаваш езерната повърхност, ще установиш, че наистина е гладка като огледало — освен когато педомерките я набраздяват цялата, а от движението им под слънчевите лъчи заиграват отгоре й най-прекрасни искри: когато патица зачисти с човка крилете си или лястовица прехвръкне тъй ниско, че я докосне; Когато риба опише в далечината три-четирифутова дъга, от която се виждат само бляскавите пръски в двата края, рядко цялата сребриста извивка, или когато пухче заплава по водата и рибите се мъчат да го уловят. Тъй набраздена, езерната повърхност е като разтопено и охладено, но още невтвърдено стъкло, а плавеят по нея е чист и красив като шуплите в стъклото. Често във водата се откроява и един още по-гладък и тъмен участък, отделен сякаш с невидима ивица, вълнолом, на който си почиват езерните нимфи. От върховете на хълмовете се вижда как почти навсякъде скачат риби: костурите и блеснушките не ловят мушици от тая гладка повърхност, а нарушават равновесието на цялото езеро. Удивително е как ясно се проявява тоя простичък факт — рибешки жестоки отмъщения 243 243 Чосър, „Кентърбърийски разкази“ — „Разказът на игуменката“, прев. Александър Шурбанов — Б.пр.
, — та от моята далечна наблюдателница да съзирам кръгообразните бразди, разпростиращи се в диаметър до половин дузина рода. От четвърт миля разстояние може да се различи дори воден бръмбар (Gyrinus), стрелкащ се по гладката повърхност: той я бръсва леко, надигайки ясно очертана вълничка с переста диря, докато другите насекоми се плъзгат по нея, без да оставят видими следи. Ала развълнуват ли се езерните води, всички педомерки и бръмбари се изпокриват, додето времето утихне, та да напуснат обиталищата си и на тласъци да се заплъзгат отново от бряг до бряг. Особено успокояващо е в хубав есенен ден, когато слънчевата светлина се усвоява изцяло, да поседнеш на някой дънер високо над езерото и да наблюдаваш вълнистите кръгове по гладката повърхност — иначе невидима, скрита в отраженията на небеса и дървета. Нищо не потрепва над водната шир и тя се уталожва и замира, все едно разклатен съд с вода, в който потрепващите кръгове се разширяват към стените и постепенно повърхността се успокоява. Няма риба да скочи или насекомо да помръдне, без езерото да отбележи своето присъствие посредством вълнисти кръгове и дипли красота, сякаш непрестанно блика от извора си, тихо отмерва пулса си, диша с гърдите си. Потръпванията от радост са неразличими от тия при болка. Колко мирен е животът на езерото! Делата на човешките ръце отново са облени в слънце като напролет. Листа, клони, паяжини, камъни блестят тоя следобед като обсипани с росните капчици на пролетно утро! Във всяко помръдване на весло или педомерка проблясва светлина. А колко сладостно отеква плясък на весло!
В такива септемврийски и октомврийски дни езерото Уолдън се превръща в съвършено горско огледало, обрамчено с камъни, тъй свидни за очите ми, както ако бяха драгоценни и редки. На земята няма нищо по-красиво, по-чисто и същевременно по-необятно от езерото. Небесна вода! Тя няма нужда от ограждения. Различни народи минават и отминават край нея, без да я замърсят. Тя е огледало, което никой камък не може да строши и чиято амалгама не може никога да се изтърка, понеже Природата постоянно я поддържа; ни бури, ни прах могат да замъглят вечно лъскавата му повърхност; в него всичко нечисто изчезва, избърсано от прах с кърпа светлина, изчеткано от невидим слънчев лъч; това е огледало, което не се поти от чуждия дъх, а самото издишва високи, плаващи над повърхността му облаци, отразявани от гръдта му.
Читать дальше