Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Съвсем наблизо, кацнал на самия връх на една бреза, по цял ден пее кафяв дрозд, или, както още го наричат, песнопоец; доволен е от компанията ми; ако я нямаше, веднага би си намерил друга. Аз сея, а той ми подвиква: „Хвърляй семената, хвърляй семената, после ги покривай, после ги покривай — аз ще си ги клъвна, аз ще си ги клъвна!“ Но това не е царевица, тъй че няма опасност от врагове като него. Човек може и да недоумява какво общо има между тия бъбрежи, тия изпълнения в стил Паганини на една, че и на двадесет струни, и сеитбата, но при всички случаи те са за предпочитане пред пепеливата вода или гипса. Това бе своего рода безплатно торене, в което имах пълна вяра.

Преобръщайки пръстта с мотиката си, обезпокоих костите на незапомнени народи, живели под това небе в праисторическо време, и извадих на светлината на своето настояще техните примитивни оръдия за лов и война. Бяха размесени с най-обикновени камъни, някои от които носеха следите на индиански огньове, а други бяха обгорели на слънцето; имаше също парчета от глинени и стъклени съдове, останали от по-сетнешни земеделци. Удареше ли мотиката ми по камък, това бе музика, огласяща гората и небето, съпровождаща труда ми, който под нейните звуци даваше незабавна и неоценима реколта. Това вече не бе обикновен боб, нито пък аз бях просто прекопаващият боба, та с гордост и едновременно със съжаление си спомнях — ако изобщо в такива мигове можех да си спомням — за своите познати, които ходеха в града да слушат разни оратории. Привечер — често ми се случваше да работя по цял ден — над главата ми закръжаваше ястреб, тъй високо, че приличаше на прашинка в окото, по-точно в окото на небето, и навремени рязко се стрелваше надолу, при което се чуваше такъв звук, сякаш небето се е разкъсало, раздрало на парцали и повесма, а като погледнеш — останало е непокътнато; тия дяволчета изпълват въздуха, а снасят яйцата си на земята, в пясъка или по високопланинските скали, тъй че никой да не може да ги открие; изящни и леки като вълничките по езерната повърхност, като листа, подемани от вятъра към небето, те внушават как всичко в Природата е свързано. Ястребът е въздушният брат на вълната, над която кръжи и бди; съвършените му, загребващи въздуха криле съответстват на безперите криле на морето. Понякога наблюдавах как двойка ястреби се вие високо в небето: ту се издига, ту се спуска, ту се раздалечава, ту се събира, сякаш олицетворява собствените ми мисли. Погледа ми привличаха и ятата диви гълъби, които с насечено свистене и бързина на пощальони прелитаха от гора на гора, а случваше се и мотиката ми да измъкне изпод някой гнил пън огромен, ленив и чуждоземски нашарен саламандър — спомен от Египет и Нил, и все пак наш съвременник. Поспрех ли да отдъхна, подпрян на мотиката, все тъй чувах и виждах из браздите звукове и картини: неизчерпаемото разнообразие на Природата.

В празнични дни из града се носеха топовни гърмежи, които отекваха в гората като изстрели с детска пушка, а понявга се чуваха и слабите звуци на военна музика. В моята отдалечена от града бобова нива топовните гърмежи достигаха като пукот на пърхутки; а когато се провеждаха военни маневри, за които не знаех, по цял ден бивах обзет от някакво неясно чувство на безпокойство, от предусещане за опасна епидемия — скарлатина или живеница, — задаваща се откъм хоризонта, додето накрай благовещателният полъх на вятъра, преминал над полята и Уейландския път, ме успокояваше, че военните „се упражняват“. Далечното бръмчене ми създаваше усещането, че нечии пчели се роят и съседите, съгласно съвета на Вергилий, се опитват със слаб tintinnabulum 221 221 Tintinnabulum (лат.) — звънтеж — Б.пр. по най-звънливите си домакински съдове да ги привлекат обратно в кошера. А когато шумът заглъхваше, бръмченето стихнеше и доброжелателният ветрец престанеше да реди приказки, знаех, че и последният търтей е прибран в мидълсекския кошер и сега се мисли само за меда по питите в него.

Чувствах се горд, че гражданските свободи в Масачузетс и цялата ни родина са тъй прилежно охранявани, и ме обземаше такава неизразима увереност, додето копаех, че радостно се отдавах на труда си, преизпълнен с ненакърнима вяра в бъдещето.

А когато свиреха по няколко военни оркестъра, струваше ми се, че градът се е обърнал на огромен мях и всичките му постройки се издуват и спадат гръмовно. Но понякога звуците, достигащи до гората, наистина бяха тъй благородни и окрилящи — особено тромпетът, който тръбеше за прослава, — че усещах как с огромно удоволствие бих заловил първия мексиканец, който се изпречи на пътя ми — докога ще се записваме с дреболии? — и започвах да се оглеждам за някой мармот или скункс, та на негов гръб да проявя воинския си дух. Тъй далечни бяха звуците на военната музика, че сякаш идваха чак от Палестина, и в съчетание с подрусването в едва забележим галоп на брястовете край града, на хоризонта се създаваше илюзията за кръстоносен поход. Това бяха ВЕЛИКИ дни — впрочем небето над къщата ми изглеждаше все така изначално велико, както и всеки друг път, та не забелязвах никаква разлика.